Ангел Каралийчев: Ловецът и яребицата

Децата блъснаха вратата и нахълтаха в стаята. Ръцете им бяха посинели от студ. Бузите им горяха като ябълки-кюстендилки.

— Много закъсняхте! Бой ще има там, под кривата върба! — рече бащата и почна да ги съблича. — Къде бяхте?

— На пързалката бяхме, под дръвчетата бяхме — запъхтяна заговори голямата дъщеря, Венчето, и почна да изтърсва тъмните си коси, заплетени с червен конец, орусели от снега. — Ох, татко, полека ме събличай, че много ме боли ръката.

— Защо те боли?

— Паднах от шейната, че я навехнах. А пък Копринка си удари носа. Много беше весело. Паднахме, ставахме, направихме един снежен човек и му сложихме наместо нос — един морков. — А ти — обърна се бащата към най-малкия човек, който седеше като изправено буренце, облечен в дебелата си зимна дрешка, опасан с един обръч — кожения колан, — ти защо си намръщен като Наполеона след Ватерлоо? Колко загуби?

— Девет копчета.

Малкият Панчо, или Пънчо, както го наричаха сестрите му, имаше обичай да реже копчета от дрехите на баща си. Като си напълнеше джоба, той излизаше навън и почваше да играе комар със съседските деца. Стискаше едно или две копчета в юмручето си и го навираше под носа на някое свое другарче. Познай колко са в ръката ми! Ако улучиш — ще ти ги дам. Ако не улучиш — ти ще ми даваш толкова, колкото са в шъпата ми. Познай де!

Всеки ден Панчо изнасяше копчета от къщи.

— Ти ще ме разориш! — викна бащата. — Моля ти се, престани с таз проклета игра. Срам ме е да се покажа пред хората без копчета. Ката ден майка ти шие копчета на гащите ми. Омръзна ми да си забождам балтона с карфици… Няма вече да ги режеш, защото ще ти отрежа ушите, както баба ти клъцна с ножицата ушите на Марка. За наказание тая нощ няма да спиш при мене.

— Татко, тогава аз ще спя при тебе! — викна Копринка и погледна нагоре високия човек, както коте гледа полицата, където стопанката е оставила пълен тиган с пържена риба.

— Не ща момиче с ударен нос!

— А мене? — обади се Венчето.

— Не ща момиче с навехната ръка! Ще взема Марка — кучето. С него ще си легнем.

Панчо, който се беше разсърдил и обърнал лице към стената, погледна през рамо баща си:

— Той има бълхи.

— Има бълхи, ала е послушен. На комар не играе. Не реже копчетата от дрехите ми. Ела тука да ти снема палтото. Седни сега под камината. Елате и вие да си нагреете ръцете на огъня. Сядайте до мене!

Децата приближиха. Двете девойчета седнаха на родопското китено алище, а Панчо се намести на бащиното си коляно. Протегна ръце към разровената жар и рече замислено:

— А пък един ловец слезе по Кале — пътека. Той носеше едно зайче с увиснали уши и една сврака с оскубани крила.

— Татко — попита Копринка, — ти можеш ли да удариш някоя сврака?

— Не мога. Свраки не мога. Аз бия само яребици.

— Бре! — тихо продума майката, която тъкмо по туй време прекрачи прага на кухнята и спря. — Че кога си ги бил?

— Едно време. На мене, деца, се падна най-хубавата яребица в нашия край.

— Разкажи, татко, как ти се падна!

— Да ви разкажа. Чуйте как! Тъкмо се бях върнал от чужбина. Млад инженер. Хубавец.

— Бре! — повтори пак тихо майката и поклати глава.

— Почнах да правя мостове. Дигнах една църква и две училища. [???] хвана една птичка. Взех един ден пушката и излязох на къра. Селяните тъкмо бяха пожънали. Нивите — отрупани с кръстци. Сякаш златорунни стада, пръснати по стърнищата. Над кръстците пърхат с крила птици — една през друга по-хубави. Видях една сладкопойница — сърцето ми стопи, когато запя. Видях друга една с вежди като крила на лястовичка.

— Не може да бъде! — скокна Венчето. — Няма птичка с вежди!

— Има, тогава имаше. Забранявам ти да ме прекъсваш.

Най-много, деца, ми хареса една яребица с меко топло крило.

Очите й също като на Копринка. Сега да ви кажа какво стана. Като ме видяха птиците — пъргав млад ловец, с тънка пушка, — почнаха да се въртят над главата ми и да ми се молят. Първата рече:

— Позволи ми да кацна на рамото ти. Денем и нощем ще ти пея. Вечер ще ти пея да заспиш, а сутрин — да се събудиш.

Втората:

— Ако позволиш на мене да ти кацна на рамото — ще отскубна най-хубавото перо от опашката си и ще ти го бодна на шапката.

Трета се обади яребицата.

— Вземи ме, незнайни ловецо — рече тя. — Аз ще ти наредя дом и ще ти отвъдя три яребичета. Двете — с дълги, плетени коси, а третото — топчесто като буренце.

Почна да ми се моли тъй жално, че аз най-сетне рекох: