Крис Картър: Ловецът

Хънтър се намръщи:

— Петехия?

Лекарят го погледна впечатлен. Не бе очаквал от един детектив да разпознае това, което вижда. Особено от толкова млад.

— Пете… Какво? — попита Травис, като се опитваше да надникне над рамото на Хънтър.

— Петехия — повтори медикът. — Това са много малки кръвоизливи в кръвоносните съдове, които могат да се получат навсякъде по тялото по ред причини. Когато се появят в очите и клепачите, обаче, както е в този случай, причината обикновено е блокиране на респираторната система. С други думи — задушаване.

Хънтър се изправи и заоглежда стаята.

— Какво? — Погледът на полицая се премести от лекаря към детектива после обратно към лекаря. — Вие току-що казахте, че жената е починала заради тежка загуба на кръв и спиране на сърцето. Да не би сега да ми казвате, че е била удушена?

— Не до смърт — уточни лекарят. — Тя наистина е починала вследствие кръвозагубата, предизвикана от раните на китките, което е довело до спиране на сърцето, но петехиалните кръвоизливи показват, че е преживяла някакъв вид масивен блокаж на респираторната система преди смъртта си.

Травис задъвка долната си устна и погледна още веднъж към детектива, който в този момент разглеждаше кутията от обувки на пода до тоалетката.

— Искате да кажете, че първо се е опитала да се удуши с нещо, отказала се е по средата и след това е минала към план Б — прерязване на вените? — попита полицаят като леко поклати глава.

— Не — отговори Хънтър, докато проверяваше някакви чекмеджета. — Някой я е задушил или душил, докато изпадне в безсъзнание, преди да разреже китките й и да инсценира самоубийство. Това… — посочи към тялото върху леглото — е убийство.

Очите на полицая се разшириха невярващо:

— Убийство? Но единственият начин да се влезе или излезе от този апартамент е през входната врата. — Той отново посочи с пръст през рамото си. — А както си спомняте, тя беше заключена, а предпазната верига бе сложена на мястото си. Трябваше да разбием вратата с ритник. Прозорците не се отварят поради изискванията за безопасност. Тук сме на двадесет и осмия етаж и е твърде ветровито. Ако някой я е убил, как той или тя, се е измъкнал?

— Това точно се опитвам да разбера — отговори Хънтър.

Травис завъртя очи:

— Разбира се, че се опитвате.

Детективът лесно можеше да отгатне мислите на полицая. Защо ли са изпратили някакъв си новобранец?! Но събеседникът му все още не беше приключил:

— И вие градите теорията си за убийство единствено на това пете-нещо? Малко кървави петна в очите и по клепачите, дължащи се на недостиг на кислород? Може да е нещо сексуално — еротична асфиксия. Чували ли сте за нея? На някои хора им харесва. Предполага се, че това увеличава удоволствието. Вижте, сигурен съм, че с удоволствие бихте искали да впечатлите капитана си, но не мисля, че се е случило точно това… сър . — Травис умишлено наблегна на последната дума.

Хънтър знаеше, че не трябва да дава обяснения на никого в тази стая. Той беше детективът, водещ разследването, и можеше да прави, каквото сметне за добре. Но тъй като това бе първото му разследване като детектив от полицията в Ел Ей, реши да обясни по-подробно причините, довели до заключенията му, само за да може полицаят да ги разбере.

— Казахте, че не е имало прощално писмо, нали? — попита той.

— Точно така — потвърди Травис.

— Добре, това е проблем номер едно. В деветдесет и девет процента от случаите на самоубийство има писмо. То е изпълнено с непреодолимо чувство за вина, която съпровожда всяко подобно действие. Жертвите винаги изпитват нужда да обяснят решението си да предприемат подобен драстичен акт. Това писмо е тяхното последно изявление в този свят и, вярвайте ми, те държат да го направят, дори последните им думи да са само едно „Обичам те, мамо, и съжалявам“. Вие казахте, че жертвата е посещавала прикованата си в инвалидна количка майка всеки понеделник. Правила го е през последните две години. Сигурен съм, че тя би искала майка й поне да знае причината, поради която е решила да сложи край на живота си. — Травис остана безмълвен, докато обмисляше думите на Хънтър. — Проблем номер две са ноктите на ръцете и краката й — продължи детективът.

Погледите на полицая и съдебния лекар се плъзнаха към ръцете и краката на жертвата.

— Какво за тях? — попита Травис след няколко секунди.

— Наскоро са били лакирани от професионалист — обясни Хънтър, докато продължаваше да оглежда стаята, — може би преди не повече от три-четири дни. Ако е била изпаднала в депресия, която да я накара да планира самоубийство, не мисля, че щеше да си прави труда да се грижи за себе си… или да си купува нов чифт обувки, нали? — Той посочи кутията до тоалетката.