Крис Картър - Престъпен ум

След снощи агентите бяха престанали да му досаждат. Обаче знаеше, че ще се върнат. Те искаха той да говори, но мъжът не знаеше какво да каже. Познаваше добре полицейските процедури и му беше ясно, че каквото и обяснение да им даде, няма да бъде достатъчно дори ако е истината. В техните очи той вече беше виновен, каквото и да каже или да не каже. Освен това разбираше, че фактът, че не го държат в обикновен полицейски участък или шерифски арест, а е предаден на ФБР, усложнява безкрайно много нещата.

Съзнаваше, че скоро трябва да им каже нещо, защото методите им на разпит щяха да се променят. Долавяше го в тона на гласовете на двамата агенти, които го разпитваха.

Привлекателната блондинка на име Тейлър беше мила, чаровна и учтива, а едрият мъж с крив нос, агент Нюман — много по-агресивен и раздразнителен. Типична екипна игра на добро и лошо ченге. Но безсилието им заради абсолютно твърдата му решителност да мълчи започваше да им личи.

Чаровността и учтивостта скоро щяха да се изчерпят. Това стана очевидно на последния разпит.

И тогава му хрумна идеята, а с нея дойде име.

Робърт Хънтър.

Хънтър успя да се върне в апартамента си, за да приготви багажа си, но самолетът, на който се качи само два часа по-късно, не беше за Хавай.

Частният реактивен самолет «Хоукър» рулира към пистата и най-после получи разрешение да излети от контролната кула на летище «Ван Найс».

Хънтър седеше в дъното на салона и пиеше голяма чаша кафе без захар и сметана. Работата не му позволяваше да пътува много и когато го правеше, ако изобщо беше възможно, той обикновено шофираше. Няколко пъти беше летял с пътнически самолет, но сега за първи път се возеше в частен и трябваше да признае, че е смаян. Интериорът беше луксозен и едновременно практичен.

Пътническият салон беше дълъг шест-седем метра, с осем много удобни кремави кожени седалки, разположени индивидуално по четири от двете страни на пътеката, всяка с отделен електрически контакт и медийна система. И осемте се завъртаха на триста и шейсет градуса. Енергоспестяващите лампи на тавана създаваха приятна, ведра атмосфера.

Агент Тейлър седеше пред Хънтър и пишеше нещо на лаптопа си, който беше сложен на сгъваемата масичка пред нея. Ейдриън Кенеди се бе настанил вдясно от Хънтър, от другата страна на пътеката. Откакто бяха излезли от кабинета на капитан Блейк, той почти непрекъснато говореше по мобилния си телефон.

Самолетът излетя плавно и бързо се издигна на височина десет хиляди метра. Хънтър гледаше синьото безоблачно небе и се бореше с множество мисли.

— Е — каза Кенеди, който най-после спря да говори по телефона и го прибра в джоба на сакото си, а после завъртя седалката си, за да бъде с лице към Хънтър. — Разкажи ми пак за този човек, Робърт. Кой е той?

Тейлър престана да потраква по клавиатурата и бавно завъртя седалката си към двамата мъже.

Хънтър не откъсна очи от синевата навън.

— Той е един от най-интелигентните хора, които познавам — отговори най-после. — Човек с огромна самодисциплина и контрол.

Кенеди и Тейлър чакаха.

— Името му е Лушън Фолтър — продължи Хънтър. — Или поне аз го познавах под това име. Запознахме се в първия ми ден в университета Станфорд. Тогава бях на шестнайсет.

Робърт беше израснал като единствено дете на родители от работническата класа в Комптън, непривилегирован квартал в южен Лос Анджелис. Майка му загуби битката с рака, когато той беше само на седем. Баща му не се ожени повторно и се наложи да работи на две места, за да се справи с отговорностите да отглежда сам сина си.

Хънтър винаги се беше различавал от другите. Още като дете мозъкът му решаваше задачите по-бързо от всички други. Училището го отегчаваше и възпрепятстваше. Той изучи материала за последния курс за по-малко от два месеца и само за да се занимава с нещо, прочете модулите за останалите по-долни класове. След това попита директорката дали може да се яви на изпитите за седми и осми клас. От чисто любопитство и заинтригуваност тя му разреши. Хънтър ги взе с пълно отличие.

И тогава директорката реши да се свърже със Съвета по образование на Лос Анджелис и след нова поредица от изпити и тестове на дванайсет години Робърт беше приет в училището за надарени деца «Мирман».

Но дори специалната програма в училището не беше достойна, за да забави напредъка му.

На четиринайсет години вече беше изучил учебните програми по английски, история, математика, биология и химия. Четирите години гимназиално образование се сляха в две и на петнайсет години той се дипломира с отличие. С препоръки от всичките си учители беше приет за студент «при специални обстоятелства» в университета «Станфорд».