Крис Картър - Престъпен ум

Държавната помощ не стигаше почти за нищо и през следващите три години тя работи каквото ѝ попадне и се грижеше за братчето и майка си, но въпреки медицинските грижи здравето на Адам се влошаваше и той почина два месеца след третия си рожден ден. Депресията на майка ѝ се задълбочи значително, но без медицинска осигуровка беше невъзможно да ѝ се осигури професионална помощ.

В една дъждовна вечер, когато се върна от работа като сервитьорка в ресторант в центъра на града, Тейлър намери бележка от майка си на масата в кухнята.

«Съжалявам, че не бях добра майка за теб и Адам, миличка. Извинявай за всичките ми грешки. Ти си най-добрата дъщеря, на която може да се надява една майка. Обичам те с цялото си сърце. Надявам се един ден да ми простиш, че бях толкова безволева и глупава, и за трудностите, които те накарах да преживееш. Бъди щастлива, миличка. Ти го заслужаваш.»

Тейлър прочете бележката и сърцето ѝ се изпълни със секващ дъха страх. Втурна се към стаята на майка си… но вече беше късно. На нощното шкафче имаше три празни шишета — едното от приспивателни, другото от антидепресанти и третото от водка. Тейлър все още сънуваше кошмари за онази нощ.

Огромен черен джип на «Дженерал Мотърс» с тъмни стъкла, точно в стила на ФБР, ги чакаше на пистата, когато самолетът им кацна.

Хънтър слезе и разкърши тяло на ветреца в ранното утро. Хубаво беше отново да диша чист въздух и най-после да се измъкне от тясното пространство. Колкото и луксозна да беше кабината на самолета, след пет часа, заключен вътре, той имаше чувството, че се намира в затвор.

Хънтър погледна часовника си. Слънцето щеше да изгрее чак след два часа, но въздухът във Вирджиния по това време на годината беше изненадващо топъл като в Лос Анджелис.

— Всички трябва да се опитаме да поспим — каза Кенеди, когато приключи поредния си разговор по мобилния телефон. Тримата се качиха в джипа. — И после — свястна закуска. Стаята ти е готова — обърна се той към Хънтър. — Дано нямаш нищо против да отседнеш в една от стаите за новобранци в Академията.

Робърт леко поклати глава.

— Агент Тейлър ще дойде да те вземе в десет. — Кенеди погледна часовника си. — Имаме около шест часа почивка.

— Не може ли да го направим по-рано? — попита Хънтър. — Например сега. Вече съм тук и не виждам смисъл да отлагаме.

Кенеди се вгледа в очите му.

— Всички се нуждаем от почивка, Робърт. Денят беше дълъг и полетът също. Знам, че можеш да работиш, без да спиш много, но това не означава, че мозъкът ти не се уморява като на всички останали. Искам да бъдеш свеж, когато отидеш да говориш със стария си приятел.

Хънтър не каза нищо, само гледаше уличните лампи, покрай които минаваше джипът.

Специален агент Кортни Тейлър почука на вратата на стаята на Хънтър точно в десет. Тя беше успяла да поспи пет часа, беше се изкъпала и сега бе облечена с делови, но елегантен черен костюм на тънки райета. Русата ѝ коса беше прибрана на тила в пригладена конска опашка.

Хънтър отвори вратата, погледна часовника си и се усмихна.

— Подбрали сте момента на пристигането си с абсолютна прецизност.

Косата му още беше мокра от душа. Носеше черни джинси и тъмносиня тениска под обичайното си черно кожено яке и бе обул черни ботуши.

Задрямвайки и стряскайки се, беше успял да поспи само два и половина часа.

— Готов ли сте, детектив Хънтър? — попита Тейлър.

— Разбира се — отговори той и затвори вратата след себе си.

— Надявам се, че сте закусили — добави тя, щом тръгнаха по коридора.

Точно в девет часа на вратата на Хънтър беше почукал кадет от ФБР, носейки поднос със здравословна закуска, която се състоеше от плодове, зърнени храни, кисело мляко, бъркани яйца, кафе, мляко и препечени филии.

— Да — усмихна се Робърт. — Но не знаех, че ФБР се занимава с обслужване по стаите.

— Не го правим. Това е изключение. Може да благодарите на директора Кенеди.

Хънтър кимна.

— Непременно ще го сторя.

Долу ги чакаше огромен черен джип, за да ги закара в другата част на комплекса. Хънтър мълчаливо се настани на задната седалка, а Тейлър седна отпред до шофьора.

Академията на ФБР беше разположена на петстотин четирийсет и седем акра в база на морската пехота на шейсет и четири километра южно от Вашингтон. Невралгичният ѝ център беше конгломерат от взаимно свързани сгради, който приличаше много повече на грамадна корпорация, отколкото на правителствена учебна база. Навсякъде имаше кадети с тъмносини анцузи с емблемата на Бюрото на гърдите и големи златисти букви ФБР на гърба. На всяко кръстовище и вход на сграда стояха командоси с мощни пушки, а във въздуха постоянно тракаха перки на хеликоптери. Нямаше начин да се избегне осезаемото усещане за мисия и потайност, с което бе наситено мястото.