Крис Картър: Престъпен ум

— Отсечката, за която говорим, не попада в категорията минимално населен район, нито в зона с повишен риск от произшествия — отбеляза Кенеди.

— Поради чист късмет — продължи Тейлър, — или липса на късмет, в зависимост от гледната точка, господин Гарнър получил сърдечния удар точно когато минавал покрай отбивка за камиони с малка закусвалня, «При Нора». Изпаднал в безсъзнание зад волана, а пикапът излязъл от пътя, минал през площ с ниска трева и се отправил към закусвалнята. Според свидетелите пикапът на господин Гарнър се бил насочил право към заведението. По това време на деня и поради проливния дъжд, който се изливал, в закусвалнята имало само десет души — седем клиенти и трима служители. Местният шериф и единият му заместник били двама от клиентите. — Тя млъкна и се прокашля. — В последната секунда сигурно се е случило нещо, защото пикапът на господин Гарнър драстично променил курса и не уцелил ресторантчето само с около метър. Криминалистите по пътните произшествия установили, че пикапът попаднал в голяма и дълбока дупка само няколко метра преди да стигне до закусвалнята, и това е причината воланът рязко да завие наляво.

— Пикапът се забил в съседната постройка с тоалетните — допълни Кенеди. — Дори ако сърдечният удар не е убил господин Гарнър, то сблъсъкът със сигурност го е направил.

— Това е първият неочакван обрат — каза Тейлър и вдигна показалеца на дясната си ръка. — Докато се отклонявал от заведението и се насочвал към тоалетните, пикапът закачил задната част на син форд «Таурус», паркиран навън. Колата била на единия клиент.

Тейлър млъкна и посегна към куфарчето си, което беше до бюрото на капитан Блейк.

— Пикапът блъснал форда достатъчно силно, за да се отвори капакът на багажника — отново се обади Кенеди.

— Шерифът не го забелязал — каза Тейлър, — защото изтичал навън. Главната му цел била да се погрижи за шофьора на пикапа и пътниците, ако е имало такива.

Тя бръкна в куфарчето си и извади цветна снимка с размер трийсет на двайсет сантиметра.

— Но заместникът му го е видял — обяви тя. — Докато бягали навън, нещо в багажника на форда привлякло погледа му.

Хънтър зачака.

Тейлър се приближи до него и му даде снимката.

— Ето какво видял в багажника.

Национална тренировъчна академия на ФБР, Куонтико, Вирджиния

На 4235 км от Лос Анджелис

От десет минути специален агент Едуин Нюман стоеше в контролната стая за килиите в сутерена на една от няколкото сгради, които съставляваха ръководния център на Академията на ФБР. Въпреки множеството монитори, свързани с камери за видео наблюдение, монтирани на източната стена, цялото му внимание беше съсредоточено върху една-единствена и много специфична видео картина.

Нюман не беше стажант в Академията, а много опитен и добре квалифициран агент от Отдела за бихейвиористичен анализ, който беше завършил обучението си преди двайсет години. Той работеше във Вашингтон и преди четири дни специално бе дошъл във Вирджиния, за да разпита новия затворник.

— Помръднал ли е изобщо от един час? — попита Нюман, обръщайки се към техническия специалист, който седеше пред голямото табло с контролни уреди срещу стената с мониторите.

Специалистът поклати глава.

— Не, и няма и да помръдне, докато лампите не угаснат. Както ти казах, този човек е като машина. Не бях виждал такова нещо. Откакто го доведоха преди четири вечери, той не е нарушил установения си ред. Спи по гръб, гледа в тавана със сключени върху стомаха ръце като труп в ковчег. Затвори ли очи, не помръдва — не трепва, не се обръща, никакво въртене, почесване, хъркане и будене посред нощ да пикае, нищо. Вярно, от време на време изглежда уплашен, сякаш няма ни най-малка представа защо е тук, но през повечето време спи като човек, който няма абсолютно никакви грижи на света и се излежава в най-удобното легло, което може да се купи с пари. А мога да ти кажа — той посочи екрана, — че леглото изобщо не е такова. Това е най-неудобното дървено легло с тънък като хартия дюшек отгоре.

Нюман се почеса по кривия нос, но не каза нищо.

— Този тип е като вечен часовник, настроен с швейцарска прецизност, мамка му — продължи техническият специалист. — Можеш да сверяваш часовника си с него.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нюман.

Специалистът се засмя носово.

— Всяка сутрин, точно в пет и четирийсет и пет, той отваря очи. Без будилник, без шум, без запалване на лампи, без обаждане от нас или агент, който да нахлуе в килията му да го събуди. Прави го сам. Точно в пет и четирийсет и пет — събужда се.