Крис Картър: Престъпен ум

— Бягайте! — изкрещя шериф Уолтън, но не беше необходимо да го казва. Всички в заведението инстинктивно вече се втурваха, за да избягат от пътя на превозното средство. С тази скорост пикапът щеше да разбие фасадата на закусвалнята и вероятно нямаше да спре, докато не стигне до кухнята отзад, разрушавайки всичко и убивайки всички по пътя си.

Разнесоха се отчаяни писъци и настана хаос. Всички знаеха, че няма да имат достатъчно време да се дръпнат от пътя на пикапа.

Оглушителният трясък прозвуча като експлозия. Земята се разтресе под краката на хората.

Шериф Уолтън пръв вдигна глава и се огледа наоколо. Едва след няколко секунди разбра, че пикапът не е разбил фасадата на сградата.

Намръщването бе последвано от озадаченост.

— Всички добре ли са? — извика шерифът, като трескаво оглеждаше другите.

От ъглите на помещението се чуха приглушени утвърдителни отговори.

Шерифът и заместникът му веднага скочиха на крака и хукнаха навън. След миг ги последваха и останалите. Дъждът се бе усилил през последните няколко минути и сега валеше в гъсти завеси, силно намалявайки видимостта.

По чист късмет пикапът беше попаднал в дълбока дупка в земята само на няколко метра от закусвалнята и рязко бе променил посоката си наляво, пропускайки заведението само с около петдесет-шейсет сантиметра. Когато беше свърнал, бе закачил задната част на тъмносиния форд, паркиран навън, а после се беше забил в страничната постройка, където имаше две тоалетни и склад, като ги беше разрушил напълно. За щастие в тоалетните и склада нямаше никого.

— Мамка му! — възкликна шериф Уолтън и почувства, че сърцето му заблъска в гърдите. Сблъсъкът беше превърнал пикапа в абсолютна развалина, а външната постройка — в порутена съборетина.

Шерифът прескочи отломките и пръв стигна до пикапа. Вътре беше само шофьорът — мъж с прошарена коса, който наближаваше шейсетте, въпреки че беше трудно да се каже. Шериф Уолтън не можа да го познае, но беше сигурен, че не е виждал пикапа в Уийтланд. Превозното средство беше старо и ръждясало, «Шевролет 1500» от началото на деветдесетте години на миналия век, и въпреки че шофьорът бе закопчал предпазния колан, ударът беше твърде силен. Предницата на пикапа заедно с двигателя се беше огънала назад и бе пробила шофьорската кабина. Таблото и воланът бяха притиснали гърдите на шофьора към седалката. Лицето му беше обляно в кръв и разрязано от парчета от предното стъкло. Едно се беше забило в гърлото му.

— По дяволите! — процеди през стиснати зъби шериф Уолтън, докато стоеше до вратата на шофьора. Не беше необходимо да проверява пулса му. Знаеше, че човекът не е оцелял.

— Боже мой! — с треперещ глас възкликна Бет на един-два метра от него.

Той се обърна към нея и вдигна ръце, предупреждавайки я да спре.

— Бет, не идвай тук — заповяда ѝ с твърд глас. — Върни се вътре и стой там. — Погледът му се насочи към останалите клиенти на закусвалнята, които бързо вървяха към пикапа. — Върнете се в закусвалнята. Това е заповед. Сега целият район е отцепен, чувате ли?

Всички спряха, но никой не се обърна да се върне.

Очите на шерифа потърсиха заместника му и откриха Боби, който стоеше до форда «Таурус». Изражението на лицето му представляваше смесица от шок и страх.

— Боби! — извика шериф Уолтън. — Обади се за линейка и на пожарната. Веднага.

Боби не помръдна.

— Излез от унеса, по дяволите! Чу ли какво ти казах? Искам да се обадиш по радиопредавателя и да повикаш линейка и пожарната.

Боби продължаваше да стои неподвижно. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще повърне. Едва тогава шерифът осъзна, че Боби не гледа него, нито смачкания пикап. Очите му бяха приковани във форда «Таурус». Преди да се блъсне в постройката с тоалетните, пикапът бе закачил задната лява част на форда и вратата на багажното отделение се беше отворила.

Боби изведнъж излезе от вцепенението и посегна към пистолета си.

— Никой да не мърда! — извика той, прицелвайки се с трепереща ръка от човек на човек. — Шерифе — добави с треперещ глас. — Елате да видите нещо.

Пет дни по-късно

Хънтингтън Парк, Лос Анджелис, Калифорния

Дребното чернокосо момиче на касата маркира последната стока и погледна младия мъж, който стоеше пред нея.

— Трийсет и четири долара и шейсет и два цента, моля — сдържано каза то.

Мъжът прибра покупките си в найлонови торбички и даде кредитната си карта. Не можеше да е на повече от двайсет и една години.