Крис Картър - Престъпен ум

Погледът на Хънтър се прикова върху него за няколко секунди, после се отмести към русокосата жена и накрая към капитан Блейк.

— Съжалявам, Робърт — каза тя и леко наклони глава, а погледът ѝ стана твърд като камък, когато се съсредоточи върху мъжа срещу Хънтър. — Те дойдоха без предизвестие преди около час. Дори не благоволиха да се обадят, по дяволите.

— Извинете ме още веднъж — каза мъжът със спокоен и авторитетен глас. Определено беше свикнал да издава заповеди, а другите да му се подчиняват. — Изглеждаш добре — обърна се той към Хънтър. — Но ти винаги си изглеждал добре, Робърт.

— Ти също, Ейдриън — неубедително отвърна Хънтър, пристъпи към него и стисна ръката му.

Ейдриън Кенеди беше директор на Националния център за анализ на насилствените престъпления, НЦАНП, към ФБР и специализирания отдел за бихейвиористични науки, който оказваше подкрепа на национални и международни правоохранителни агенции, разследващи необикновени или серийни насилствени престъпления.

Хънтър напълно съзнаваше, че освен ако не е абсолютно наложително, Ейдриън Кенеди не отива никъде. Сега той координираше повечето операции на НЦАНП от големия си кабинет във Вашингтон, но не беше бюрократ от кариерата. Кенеди бе започнал живота си във ФБР на млади години и бързо показа, че има огромна лидерска дарба. Освен това притежаваше вродена способност да мотивира хората. Това не остана незабелязано и на много ранен етап в неговата кариера му възложиха да отговаря за екипа на охраната на американския президент. Две години по-късно, след като осуети опит за покушение срещу президента, като се хвърли пред куршума, предназначен да убие най-могъщия човек в света, Ейдриън получи похвала, награда и благодарствено писмо от самия президент. Няколко години след това, през юни 1984, беше официално открит Националният център за анализ на насилствени престъпления. Нуждаеха се от директор, някой роден за водач. Ейдриън Кенеди беше на първото място в списъка.

— Това е специален агент Кортни Тейлър — каза Кенеди и кимна към русокосата жена.

Тя се приближи и стисна ръката на Хънтър.

— Много ми е приятно да се запознаем, детектив Хънтър. Чувала съм много за вас.

Гласът ѝ звучеше невероятно прелъстително, съчетавайки нежен момичешки тон с обезоръжаващо ниво на самоувереност. Въпреки изящните ѝ пръсти ръкостискането ѝ беше твърдо и изразително като на бизнесмен, който току-що е сключил голяма сделка.

Хънтър не отговори и отново се обърна към Кенеди.

— Радвам се, че успяхме да те хванем, преди да заминеш на почивка, Робърт — каза Кенеди.

Хънтър продължаваше да мълчи.

— На хубаво място ли отиваш?

Хънтър издържа на вторачения поглед на Кенеди.

— Дано да е нещо сериозно — проговори най-после той, — защото знам, че не си човек, който украсява нещата. Освен това знам, че изобщо не ти пука къде ще ходя на почивка. Тогава защо не зарежем тъпотиите? За какво става дума, Ейдриън?

Кенеди замълча за момент, сякаш трябваше внимателно да обмисли отговора си.

— За теб, Робърт. Става дума за теб.

Вниманието на Хънтър се отмести за миг към капитан Блейк и когато очите им се срещнаха, тя извиняващо се повдигна рамене.

— Не ми казаха много, Робърт, но от малкото, което разбрах, ми се струва, че искаш да го чуеш. — Барбара се върна до бюрото си. — По-добре те да ти обяснят.

Хънтър погледна Кенеди и зачака.

— Защо не седнеш, Робърт? — попита Кенеди и предложи едното кресло.

Хънтър не помръдна.

— Предпочитам да стоя прав, благодаря.

— Кафе? — попита Кенеди и посочи машината за еспресо в ъгъла.

Погледът на Хънтър се втвърди.

— Добре. — Кенеди вдигна двете си ръце в знак, че се предава, и в същото време едва забележимо кимна на специален агент Тейлър. — Да започваме. — Той се върна на мястото си.

Тейлър остави чашата си с кафето, пристъпи напред и спря до неговото кресло.

— И така — започна тя, — преди пет дни около шест сутринта, докато карал на юг по шосе 87, някой си господин Джон Гарнър получил сърдечен удар в покрайнините на градче на име Уийтланд в Югоизточен Уайоминг. Не е необходимо да пояснявам, че е загубил контрол върху пикапа си.

— В онази сутрин валял проливен дъжд и господин Гарнър бил единственият човек в пикапа — добави Кенеди и направи знак на Тейлър да продължи.

— Може би вече знаете, но шосе 87 се простира от Монтана чак до Южен Тексас и като повечето американски магистрали, освен ако въпросната отсечка не минава през минимално населен район или зона с повишен риск от произшествия, няма предпазни парапети, стени, високи бордюри или издигнати островчета в средата… нищо, което да попречи на превозното средство да напусне шосето и да се отправи в произволна посока.