Джон Апдайк: Заека се завръща

Мъжете, излизащи от малката печатница точно в четири, за момент приличат на призраци, примигвайки, докато дневната светлина разсее сянката на изкуствената светлина, която сякаш е полепнала по тях. През зимата по това време на деня по „Пайн стрийт“ вече е сумрачно, тъмнината се спуска рано от планината, която се надвесва над замрелия град Брюър, но сега, през лятото, гранитните тротоари, изпъстрени със слюда, и редицата къщи, отличаващи се с облицовката си от фалшив едър пясък, както и излъчващите надежда малки веранди с назъбените си подпори и сиви кашони за бутилки за мляко, прашните дървета и пържещите се на слънцето коли, паркирани до тротоарите, потрепват под блясъка, наподобяващ замръзнала експлозия. Хората в градчето се бяха опитали да съживят замиращия център и бяха срутили няколко жилищни блока, за да направят на тяхно място паркинги за коли, и сега едно пусто пространство, обрасло и покрито с натрошени камъни, се простира насред някогашните оживени улици, разкривайки фасадите на църквите, които не се виждат в далечината, и откриват нови гледки към задните входове и алеи, от което силната светлина изглежда още по-жестока. Небето е безоблачно и безцветно, като носеща се избеляла влажна маса, също като през онези лета в Пенсилвания, когато не се случваше нищо, освен че всичко зелено избуяваше. Мъжете дори не можеха да почернеят; покрити с пот, те направо придобиваха жълтеникав вид.

Ърл и Хари — баща и син — са сред мъжете, които излизат от работа. Бащата наближава пенсионна възраст, слаб, без никаква живинка, с лице, което неволите бяха направили безизразно, и с хлътнали бузи над издадените напред развалени изкуствени зъби. Синът е по-пълен и с десетина сантиметра по-висок; изглежда нежен в младостта си, някак блед и раздразнителен. Малкият нос и леко повдигнатата горна устна, която навремето беше станала причина за прякора му „Заека“, сега сякаш издаваха някаква слабост, заедно с едрата талия и лекото прегърбване, насадено му от десетилетията в печатарската фабрика, слабост, която го правеше да изглежда почти анонимен. Въпреки че височината, едрото му тяло и следите от някаква бдителност в начина, по който движи главата си, продължават да го отличават от останалите по улицата, от години никой не му е викал Заека.

— Хари, какво ще кажеш за по едно бързо? — пита баща му. На ъгъла, където тясната странична уличка се пресича с „Уайзър стрийт“ има автобусна спирка и бар — „Феникс“ — с неонова табела на голо момиче с каубойски ботуши отвън и изрисувани по стените кактуси вътре. Автобусите, на които се качват, тръгват в различни посоки; възрастният мъж взима номер 16А, който заобикаля планината за град Маунт Джъдж, където е прекарал целия си живот, а Хари взима номер 12А в обратната посока към „Пен Вилас“, нов квартал на запад от града, където дворовете на фермерските къщи и малките морави бяха разкопани от булдозери и засадени с кленови дръвчета, заровени в земята, като че ли всеки момент щяха да отлетят. Хари се беше преместил там с Дженис и Нелсън преди три години. Баща му все още чувства преместването му от Маунт Джъдж като някакво отхвърляне и затова повечето следобеди двамата пият по едно питие, за да смекчат раздялата. Десетгодишната им работа заедно беше прераснала в любов, на която биха се радвали, ако майка му не беше заставала така властно между тях.

— За мене една бира „Шлиц“ — казва Ърл на бармана.

— Дайкири — казва Хари. Климатикът е пуснат толкова силно, че той смъква ръкавите си и ги закопчава, за да се стопли. Той винаги носи бяла риза до работата и обратно, сякаш за да се раздели с мастилото. По навик пита баща си как е майка му.

Баща му обаче отказва да отговори по навик. Обикновено отговаря: „Добре, доколкото е възможно“. Днес той се примъква заговорнически с още няколко сантиметра по-близо до бара и казва:

— Не толкова добре, колкото би могла, Хари.

От години тя страда от паркинсон. Хари се отърсва от спомена си за нея, за това в какво се бе превърнала, силно треперещите й загрубели ръце, глупавата тътреща походка, очите, които го изучаваха с празно учудване, въпреки че лекарят твърдеше, че е с напълно ясно съзнание, устата й, която висеше отворена и не се затваряше, докато не й потечеше слюнка.

— Имаш предвид нощно време ли? — самият му въпрос сякаш предлага тя да бъде скрита в тъмнината.