Джон Апдайк - Заека се завръща

— … в началото. Искаме да го отложим поне, докато не бъде прикована към леглото. Ако се стигне дотам, че да не може да се грижи за себе си, преди да се пенсионирам, и да трябва да съм с нея по цял ден, може да ни се наложи и да го направим. Ще ми бъде мъчно обаче. Господи, много ще ми е мъчно.

— Хей, татко…?

— Ето ти четирийсет цента. И още десет за бакшиша.

Начинът, по който старецът стиска монетите, докато ги предлага, показва, че той още ги смята за истинско сребро, а не просто за някакви сечени медни монети, които издрънчават кухо върху барплота. Стари ценности. Депресията, когато парите бяха пари. Никога вече те няма да бъдат свещени, дори монетите от десет цента вече не бяха сребърни. Ликът на Кенеди уби петдесетте цента, извади ги от обръщение и те повече не се върнаха. Металът беше изпратен на Луната. Досадното плащане на сметката им отлага въпроса за мама, докато не излизат навън, и тогава той осъзнава, че не може да го зададе, че не познава баща си толкова добре. Тук, на ярката светлина баща му губи плахата си интимност и изглежда просто стар — с тъмните кръгове под очите, спуканите капиляри по носа, избелялата му като картон коса.

— Какво щеше да ме питаш?

— Забравих — казва Хари и киха. Излизането на тази жега от хладния бар предизвиква експлозия между очите му, от която хората по улицата се обръщат, а носът му потича. — А, сещам се. Старческият дом. Как ще си го позволим? По петдесет долара на ден, или нещо такова. Ще ни изпие мозъка.

Баща му се засмива с рязко изщракване, за да прихване плъзгащите се зъби, и прави няколко тътрещи се танцувални стъпки на самия горещ тротоар, под червено-бялата табела СПИРКА, която хората са надраскали така, че сега там пишеше ПИЧКА.

— Хари, Господ не е бил толкова лош към нас с майка ти. Ако щеш вярвай, но да живееш толкова дълго в това време си има и своите предимства. В неделя тя става на шейсет и пет и влиза в програмата на здравеопазването. Плащам осигуровки от 66-та, така че този товар се вдига от раменете ми. Никакви медицински разноски не могат да ни уплашат сега. По адрес на Л. Б. Дж. 1 1 Линдън Бейнс Джонсън — трийсет и шести президент на САЩ (1963–1969), встъпил в длъжност след убийството на президента Кенеди. — Б.пр. се говореха какви ли не гадости, но повярвай, той направи много добрини за обикновения човек. Когато сгрешеше, голямото му сърце го издаваше. Тези хубавци горе в небето, но демократите ги изпратиха там. Никсън ще обере лаврите. Историята се повтаря, откакто се помня, още от времето на Уилсън — републиканците не са направили нищо за обикновените хора.

— Добре — казва Хари безучастно. Автобусът му идва. — Кажи й, че ще дойдем в неделя.

Той си проправя път до задната част на автобуса, откъдето баща му, облегнат на стената на бара, му изглежда като един от „обикновените хора“. Баща му стои смален под великия американски блясък, примигвайки пред манната от благословии, която правителството сипе, пристъпвайки от крак на крак, възбуден и щастлив, че работният му ден е приключил, че бирата се разлива в стомаха му, че Армстронг лети над него, че САЩ са върхът и чудото на човешката история. Като песъчинка в корпуса на излетялата ракета, той е дал своя принос. И все пак той е този, който няма проблеми със здравето, кой би си помислил, че мама ще се предаде първа?

Докато автобусът сменя предавките, подскача и потръпва, в съзнанието на Заека изниква образът за нея, който пази като ужасяваща реликва: черната й коса е посивяла, неженствените й устни изглеждат прекалено мъдри за живота, който е водила, топчестите й ноздри, които като дете му се струваха възпалени, очите, чийто цвят така и не беше посмял да определи, с притворени и подпухнали от болестта клепачи, издълженото й лице, леко лъскаво, като че ли от пот, легнала безчувствена на възглавницата. Причината за редките му гостувания е, че самият той не може да я гледа така, а не Дженис. Източникът на живота му гледа втренчено, докато търси думите, с които да го поздрави. И онази лека жълтеникава болнична миризма, която не остава само в стаята й, а се носи надолу по стълбите да ги посрещне в преддверието сред чадърите и ги следва в кухнята, където баща му претопля вечерята. Миризма на газ, която толкова я притесняваше, когато двамата с Мим бяха малки. Той свежда глава и се моли на пресекулки: „Прости ми, прости ни, нека да не страда. Амин“. Моли се само в автобуса. Сега и автобусът е пропит с тази миризма.

В автобуса има прекалено много негри. Заека все по-често ги забелязва. Винаги са били тук; спомня си как като малък притаяваше дъх, докато минаваше по някои улици в Брюър, въпреки че те никога не го нараниха, а просто гледаха, но сега бяха много по-шумни. Вместо да са плешиви, те имаха коси като храсти. Това нямаше значение, беше просто Природа, нали се опитвахме да избягаме от нея. Двама от мъжете в работата му бяха негри — Фарнсуърт и Бучанан, и след време човек преставаше да им обръща внимание — те поне се сещаха да се усмихват. Тъжна работа е да си негър, винаги си по-ниско платен, очите им не бяха като нашите, винаги кървясали, кафяви, влагата в тях, като че ли всеки момент щеше да потече. Някъде беше чел, че някакъв антрополог смята, че те не са по-примитивни, а просто са последните раси, които еволюират, най-новите хора. В някои неща бяха по-корави, в други по-нежни. Определено бяха по-тъпи, но пък и интелигентността не е довела до кой знае какво — атомната бомба и алуминиевите кутийки за бира. А и човек не може да каже, че Бил Косби е глупак.