Джон Апдайк: Заека се завръща

— Защо вече не ходиш на игрището? Когато бях на твоята възраст по цял ден играех на двайсет и едно.

— Да, но ти си бил добър. Бил си висок.

Нелсън беше луд на тема спорт. Малката Лига, в града. Но не и напоследък. Заекът смята, че е заради един албум с изрезки, който майка му пазеше от баскетболните му дни в края на четирийсетте, когато беше поставил няколко градски рекорда. Миналата зима всеки път, когато отиваха на гости в Маунт Джъдж, Нелсън я помолваше да му го даде и лягаше на пода с него. Разглеждаше старите, сухи, жълти статии, залепени с изсъхнало лепило, от което страниците пукаха, когато ги разгръщаше. МАУНТ ДЖЪДЖ ПОБЕЖДАВА ОРИОЛ, ЕНГСТРЪМ УДРЯ 37 — момчето преживяваше случилото се преди двайсет години, онази звездна светлина.

— Аз станах висок… — казва му Заека. — На твоята възраст не бях много по-висок от теб.

Това беше лъжа, но не истинска. Само с няколко инча 4 4 1 инч = 2,54 см. — Б.пр. . В един свят, където всеки сантиметър имаше значение. При голфа. При чукането. В орбитата. Придаваше вид. Чувстваше се зле от височината на Нелсън. Собственият му ръст така и не му свърши работа, ако можеше да си отреже петнайсетина сантиметра и да ги даде на Нелсън, щеше да го направи. Ако не болеше.

— И без това спортуването вече не е на мода, татко. Никой не спортува.

— А какво е на мода? Освен друсането и измамите. И това да си пуснеш косата да ти влиза в очите. Къде, по дяволите, е майка ти? Ще й се обадя. Намали тъпия телевизор поне веднъж в живота си.

Дейвид Фрост се е появил след играта „Познай“ и Нелсън изключва телевизора. Хари съжалява за уплашения поглед, който пробяга по лицето на момчето — като погледа на баща му, когато кихна на улицата. Господи, беше ги страх дори да го оставят да кихне. Синът му и баща му изглеждат еднакво крехки и тъжни. Това е проблемът, когато се грижиш за някой, започваш да ставаш прекалено внимателен. След това се чувстваш обсебен.

Телефонът е на най-долното стъклено рафтче на една секция, която на теория разделя всекидневната от нещо като ниша, на която викат трапезария. По рафтовете има няколко готварски книги, но доколкото знае, Дженис никога не ги е отваряла, просто продължава да им приготвя същото пържено пиле и безвкусни пържоли, грах и картофки, които винаги е готвела. Хари избира познатия номер и един познат глас му отговаря: „“Спрингър Мотърс". Г-н Ставрос на телефона".

— Чарли, здравей. Хей, Дженис наоколо ли е?

— Естествено, Хари. Как я караш?

Ставрос е търговец и се чувства длъжен да каже нещо.

— Карам я — отговаря Заека.

— Изчакай, приятел. Добрата ти жена е ей тук — закривайки слушалката той казва — Вдигни. Твоят старец е.

Вдига се друга слушалка. През кратката тишина Заека си представя офиса: изложените в автосалона лъскави коли, затворената врата от матирано стъкло на стария Спрингър, облицования в зелено плот с трите метални бюра зад него — Ставрос зад едното, Дженис зад другото и Милдред Круст, счетоводителката, която Спрингър държи вече трийсет години, на средното. Само дето тя обикновено е болна от някаква женска болест, която е придобила на стари години, така че бюрото й е празно и голо, с изключение на телените кошнички, шпиндела и попивателната хартия. Заека си представя и миналогодишния календар с кученца на стената и картонената реклама на тойота комби върху старата каса с цвят на кафе зад елхата. Последния път, когато беше в „Спрингър Моторс“, беше на коледното им парти. Спрингър беше толкова доволен, след като години наред продаваше коли втора употреба, че беше казал на Хари, че се чувства като „дете по Коледа през цялата година“. Преди десет години се беше опитал да превърне Хари в търговец на коли, но в крайна сметка Хари беше решил да последва честната работа на баща си.

— Хари, мили — казва Дженис и той наистина чува нещо ново в гласа й, някакъв задъхан, забързан ритъм, като че ли я е прекъснал да пее. — Ще ми се караш, нали?

— Не, просто с детето се чудехме дали и кога, по дяволите, ще вечеряме нещо готвено?

— О, да — изпява тя. — И на мен ми е неудобно, обаче Милдред отсъства толкова често и ние трябва да преглеждаме книгите, а системата й е кръгла нула. — Кръгла нула — той долавя нечий чужд глас в нейния.

— Наистина — продължава да напява тя, — ако се окаже, че е крала от татко, никой няма да се изненада.

— Да. Виж, Дженис. На мен ми се струва, че май доста се забавляваш там…

— Забавлявам се? Аз работя, скъпи.

— Да, бе. Какво по дяволите става в действителност?