Джон Апдайк - Заека се завръща

Още една бира. Той изхвърля недоядената вечеря на Нелсън в канала, от който понякога се разнася сладникава миризма, защото канализацията на „Пен Вилас“ е бавна и немарливо изработена. Обикаля из долния етаж и събира чашите за миялната. Дженис има навика да оставя мръсни чаши и чинийки, които е използвала като пепелници, и чаши от вино, с полепнал по тях вермут, на всякакви места — върху телевизора, върху перваза на прозореца. Какво ли може да помогне тя, за да разплетат бъркотията на Милдред? Може пък извън къщата да е като истинска вихрушка. Като „Хей-хо, Силвър“, Индиански дела. Бедният татко и неговата клюка. Бедната мама, легнала там, жертва на отровните езици и кошмарите. И двамата с изсъхнали като слама мозъци, през които се промъкват плъхове. Мислите му политат. Поглежда през прозореца и в сумрака вижда черните очертания на една телевизионна антена, един алуминиев простор, баскетболен кош, закован за далечен гараж. Как може да предизвика интереса на хлапето към спорта? Ако е прекалено нисък за баскетбола, тогава да играе бейзбол. Каквото и да е, просто да го заинтригува, да му донесе някаква радост, с която да живее по-късно. Ако сега се чувства празен, никога няма да издържи, защото с годините ставаме все по-празни. Заека се извръща от прозореца и навсякъде из къщата си вижда някаква хлъзгава лъскавина. Тя проблясва към него от синтетичната тъкан на дивана и на стола във всекидневната, от изкуствената претенциозност на лампата, която Дженис беше купила, с плетеница от дърворезба в основата й, от неестествения вид на рафтовете от естествено дърво, върху които имаше само няколко лъскави сувенира пепелници; проблясва от емайлираната мивка, от кухненския балатум с налудничавите си завъртулки; като олио във вода нещата не се смесват. Прозорецът над мивката е черен и непроницаем като оранжевото отражение по прозорците на лудницата. Вижда мокрите си ръце като в огледало. Под водата. Смачква алуминиевата кутийка от бирата, която несъзнателно е изпил. Течността има вкус на метал в корема му: ръждясал, калоричен метал. Нещата не се смесват. Сигурно не успява да задържи мисълта си, защото е преуморен. Заека се качва по стълбите, съблича се с бавни движения като под вода, измива си зъбите и се отпуска в леглото, без да гаси лампите долу и в банята. От жалния приглушен шум на радиото разбира, че Нелсън е още буден. Мисли си, че е редно да стане и да каже на детето „Лека нощ“, да го благослови, но някаква тежест го притиска, докато светлината продължава да струи в спалнята му, заедно с лекото потропване, когато момчето отваря и затваря вратите, в търсене на нещо за правене. Още от бебе Заека спи най-добре, когато останалите са будни, изправени като пирони, заковали света, подобно на стълбовете на лампите, на уличните табели, като стъбла на глухарчета, паяжини…

Нещо едро се вмъква в леглото — Дженис. Флуоресциращият циферблат на часовника върху тоалетката показва единайсет без пет, двете му ръце са се слели в един пръст. Тя е топла под нощницата си. Кожата й е по-топла от памука. Сънуваше някаква извита крива, върху която се опитваше да се извърти, макар че това, което се опитваше да завърти, му се противопоставяше като счупена шейна.

— Оправихте ли кашата? — пита я той.

— Почти. Съжалявам, Хари. Татко се върна и просто не ни пусна да си ходим.

— Добре, добре.

— Вие с Нелсън как прекарахте?

— Никак не прекарахме вечерта.

— Някой да се е обаждал?

— Никой.

Той усеща, че въпреки късния час тя е жизнена, въодушевена, иска да си говорят, да се извини, да се сдобрят. Присъствието й в леглото променя същността му. От спасителен пояс, на който той иска да се задържи, то се превръща в кривящ се път към едно гнездо, смачкана кухина, самата тя извита. Ръката й го опипва и той я отблъсква със стария инстинкт на спортист да предпази това място. Тогава тя се обръща с гръб към него. Той се притиска в нея. Кръстът й, там, където няма кости, е хлътнал като стрелкаща се надолу птица. Когато се ожени за нея, той се притесняваше, че ще стане дебела като майка си, но с възрастта тя ставаше все по-кльощава и генът на жилавия й, нахакан баща, все повече се проявяваше у нея. Той отмества ръката си от хлътнатината и я прокарва по корема й, леко отпуснат от раждането на две деца. Като вратлето на кученце. Трябваше ли да я остави да роди още едно, което да замени онова, което умря? Може би това беше грешката. Тогава всичко му се струваше като бездна, утробата й, гробът, сексът и смъртта, отбягваше влагалището й като уста на тигър. Пръстите му опипват по-надолу, докосват нежната кожа, плъзват се още по-надолу, откриват влага. Мисли си, че трябва да настрои линотипа за утрешната работа, и вече отлита там.