Джон Апдайк: Заека се завръща

В тази пародия Самотния Рейнджър си има жена. Тя се разхожда из една стая и непрекъснато повтаря колко мрази домакинската работа и самотния си живот. „Ти никога не си си вкъщи“, казва тя — непрекъснато изчезваш сред облак прах и сърдечното ти „Хей-хо, Силвър“. Невидимата публика се смее, Заека също се смее. Нелсън не разбира какво смешно има. Заека му казва:

— Навремето програмата винаги започваше така.

Хлапето сърдито отговаря:

— Знам, татко.

За момент Заека изгубва нишката, казали са нещо смешно, което не успява да чуе, смехът вече затихва.

Сега жената на Самотния Рейнджър се оплаква, че Даниъл Бун носи на жена си красиви кожени палта, но „Какво получавам аз от теб? Сребърен куршум“. Тя отваря една врата и кофа със сребърни куршуми се изсипва с трясък на земята и покрива пода. До края на пародията Каръл Бърнет, Гоумър Пайл и мъжът, който играе ролята на Тонто (не Сами Дейвис — младши, а някакъв друг негър), непрекъснато уж случайно се подхлъзват и спъват в куршумите. Заека се замисля за милионите хора, които гледат, за милионите долари, който спонсорите плащат, и как никой не се е сетил, че това ще се случи — тази бъркотия от сребърни куршуми по пода.

Тонто казва на Самотния Рейнджър:

— По-добре следващия път първо сложи куршум в пистолета.

Жената започва да се оплаква от Тонто:

— Защо непрекъснато трябва да го каним на вечеря? Той никога не ни кани.

Тонто й казва, че ако отиде в индианската му колиба със сигурност ще бъде отвлечена от седем-осем воина. Вместо да се изплаши, на нея й става интересно. Тя извърта онези свои огромни очи и казва: „Да тръгваме, que mas sabe“.

Нелсън пита:

— Татко, какво значи „que mas sabe“?

Заека се изненадва, че му се налага да каже:

— Не знам, предполагам, че е нещо като „Добри приятелю“ или „Шефе“.

Всъщност като се замисли, не знае нищо за Тонто. Самотният Рейнджър е бял мъж, така че редът и законът в ранчото са на негова страна, но Тонто? Той е Юда за неговата раса, незаинтересован, самотен и героичен, олицетворение на добродетелта. Кога са му се отплатили? Защо е верен на този маскиран непознат? Човек не си задава такива въпроси по време на война. Тонто просто беше „на страната на справедливостта“. Тогава тази мечта изглеждаше реална — червенокожи и бели заедно, любовта на червенокожите към белите беше естествена като цветовете на знамето. Къде отиде „страната на справедливостта“? Докато се опитва да отговори на Нелсън, пропуска няколко шеги. Пародията наближава своя край. Жената казва на Самотния Рейнджър: „Трябва да избереш между мен и него“. Тя стои разярена, със скръстени ръце.

Самотния Рейнджър не се колебае много, преди да вземе решение:

— Оседлай, Тонто — казва той. Слага в грамофона плоча с „Увертюрата“ на Уилям Тел и двамата мъже си тръгват. Жената отива на пръсти до грамофона, настъпва един куршум и сменя плочата с „Индиански любовен вик“. Тонто се появява от другата страна на екрана. Двамата с нея се целуват и прегръщат:

— Винаги съм се интересувала — признава Каръл Бърнет на зрителите с лице, снимано в едър план — от индианските дела.

На това място невидимата публика се засмива, и дори Заека, седнал вкъщи във фотьойла си, се засмива, но зад този смях последната шега всъщност изглежда плоска, навярно защото все още всички смятат Тонто за неподкупен, над всичко, подобно на Иисус и Армстронг.

— Време за лягане, а? — казва Заека. Той изключва телевизора, докато буквите текат. На екрана една звезда неочаквано лумва и след това угасва.

Нелсън казва:

— Децата в училище говорят, че г-н Фознахт е имал връзка и затова са се развели.

— Може пък да му е писнало да се чуди с кое око го гледа жена му.

— Татко, какво точно означава връзка ?

— Ами, когато двама души излизат заедно, докато са женени за друг.

— Това случвало ли ви се е на вас с мама?

— Не бих казал. Веднъж си взех отпуска, но тя не продължи особено дълго. Сигурно не помниш.

— Да, ама помня. Помня, че мама плака много и всички те гонеха на погребението на бебето. Помня също как бяхме на онова място на „Уилбър стрийт“, когато бяхме само двамата в стаята, гледахме града през прозореца и знаехме, че мама е в болницата.

— Да. Бяха тъжни дни. В събота, ако дядо ти Спрингър вземе билетите, както каза, ще отидем на мача на „Бластс“.

— Знам — казва момчето без ентусиазъм и се понася към стълбите. Хари се притеснява, че понякога с ъгълчето на окото си, веднъж или два пъти дневно, той сякаш вижда някаква друга жена в къщата, жена, която не е Дженис. Това всъщност е дългокосият му син.