Джон Апдайк - Заека се завръща

Заека слиза на спирката в „Пен Парк“ и тръгва по една улица с псевдотюдорски къщи, с име Емберли авеню, до мястото, където пътят променя наклона си. „Пен Вилас“ вече се казва „Емберли Драйв“. Той живее на „Виста Кресент“, третата къща от края. Някога оттук може би се е разкривала гледка към нежно спускаща се долина от червени хамбари и ферми от пясъчник, но сега се издигаха други къщи и гледката, която се разкриваше от всички прозорци, беше като счупено огледало, изпъстрено с къщи като неговата, а телефонните кабели и телевизионните антени показваха местата, където огледалото се беше пукнало. Фасадата на къщата му е от ябълково зелени алуминиеви плоскости и е номер 26. Заека стъпва на настланата с плочи верандичка и отваря вратата си, която е с три малки прозорчета, подредени стъпаловидно. Звънчето над вратата издава три звука.

— Хей, тате — синът му се провиква от всекидневната вдясно, с размерите на едновремешните салони и с камина, която никога не използват. — Излезли са извън орбита! Вече са на четирийсет и три хиляди мили.

— Щастливци — казва той. — Майка ти тук ли е?

— Не. В училището ни заведоха всички в салона, за да гледаме изстрелването.

— Обаждала ли се е?

— Не и откакто съм тук. Прибрах се преди малко.

На дванайсет години Нелсън е по-нисък за възрастта си, със смугла кожа като на майка си и нещо фино и предпазливо в лицето, което може би е наследил от Енгстръмови. Извитите му мигли не са от никого, а дългата до раменете му коса е негова собствена идея. Заека има чувството, че дългата коса щеше да му отива повече, ако беше малко по-висок. Но сега приликата с момиче беше плашеща.

— Какво прави днес?

Телевизионната програма, в която хората отгатваха и получаваха награди, пищяха и целуваха водещия, още продължаваше.

— Нищо особено.

— Ходи ли на игрището?

— За малко.

— А после къде?

— Ами, ходих до Западен Брюър да се помотаем из апартамента на Били. Хей, татко?

— Да?

— Неговият баща му е купил мотоциклет за рождения му ден. Страхотен е. От онези с дългата рамка, дето трябва да се навеждаш напред, за да стигнеш дръжките.

— Ти кара ли го?

— Той ми даде да направя само едно кръгче. Много е лъскав, няма и петънце от боя, само метал, с бяла седалка като банан.

— Той е по-голям от теб, нали?

— Само с четири месеца. Толкова. Само четири месеца, татко. След три месеца ще стана на тринайсет.

— Къде го кара? Нали по улиците не е разрешено.

— Зад техния блок има голям паркинг и той го кара там по цял ден. Никой не му казва нищо. Струва само сто и осемдесет долара, татко.

— Говори ми, ще си взема една бира.

Къщата е толкова малка, че бащата чува момчето от кухнята, гласът му се смесва с радостните алчни изблици от телевизора и засмукващия звук на вратата на хладилника, когато се отваря и затваря.

— Татко, нещо не ми е ясно.

— Казвай.

— Мислех, че Фознахтови са разведени.

— Разделени са.

— Ами, как тогава баща му непрекъснато му купува такива готини неща? Трябва да видиш каква уредба има, само негова, за неговата стая, а не обща. С четири колони, татко, и със слушалки. Слушалките са фантастични. Все едно си в „Тайни Тим“.

— Това е мястото — казва Заека, влизайки в стаята — Искаш ли да си пийнеш?

Момчето си пийва от кутийката — върху горната му устна остава пяна с формата на ключалка — и прави кисела гримаса.

Хари му обяснява:

— Когато хората се развеждат, бащата продължава да обича децата си, просто не може да живее с тях повече. Може би Фознахт непрекъснато купува на Били такива скъпи боклуци, защото се чувства гузен, че ги е напуснал.

— Знаеш ли защо са се разделили, татко?

— Нямам представа. По-чудното е защо изобщо са се оженили.

Заека познаваше Пеги Фознахт още от времето, когато беше Пеги Гринг, късогледо дебелогъзо момиче на средната редица, която постоянно вдигаше ръка, защото си мислеше, че знае всички отговори. Не познаваше Фознахт толкова добре — кльощав дребен мъж, който непрекъснато свиваше рамене. Навремето свиреше със саксофона си по абитуриентските балове, а сега имаше музикален магазин в горния край на „Уайзър стрийт“, който преди се казваше „Акорди и Плочи“, а сега „Фиделити Аудио“. Фознахт е купил уредбата на Били с такава отстъпка, сякаш я е взел направо без пари. Като тези награди, които раздават на тия млади пискливци. Жената, която пусна език на водещия, си е тръгнала и сега цветнокожа двойка познава наградата. Тенът им е блед, но определено са цветнокожи. Няма нищо, нека да познаят, да спечелят и да почнат да пищят наред с останалите. По-добре това, отколкото да стрелят от покривите. И все пак, той се чуди как ли би било с тази тъмнокожа булка. Големи устни, направо да те изсмуче, мъжете са ужасно бавни, дълги са им като камшици, трябва да дадеш всичко от себе си, за да ги вдигнат, стоят в теб с часове, затова белите жени толкова ги искат; белите мъже са бързи, трябва да се връщат на работа, да строят великата Америка. Заека обожава онова предаване „Усмивки“, по което Тереза прави стриптийз, изписаните с бяло думи върху кожата й. Когато го гледат, Дженис и Нелсън винаги го питат какво пише. Откакто стана печатар може да чете думите за секунди, отзад — напред и в огледални образи. Винаги е имал силни очи. Навремето Тотеро го хвалеше като му казваше, че може да види топката с дупките на ушите си. Голям, потаен, лукав подмазвач беше тоя Тотеро. Сега беше мъртъв. Играта беше различна сега, всички вкарваха със скок, тези огромни, подскачащи, гладни негри, които се повдигаха и задържаха секунда по-дълго, докато розовите им длани, дълги колкото цялата ти ръка, изстрелваха топката. Пита Нелсън: