Джон Апдайк: Заека се укроти

Застанал на югозападното летище на Флорида сред загорелите, въодушевени тълпи туристи, току-що отпразнували Коледа, Заека Енгстръм изведнъж изпитва странното чувство, че това, което е дошъл да посрещне, това, което се носи невидимо из въздуха и всеки момент ще кацне, не е синът му Нелсън и снаха му Пру, и двете им деца, а нещо много по-зловещо и лично негово — собствената му смърт, слабо наподобяваща формата на самолет. Чувството го смразява много повече от климатиците на терминала. Но пък и срещите с Нелсън вече трийсет години го правят неспокоен.

Летището е относително ново. За да стигнеш до него, трябва да се отклониш при Изход 21 на междущатската магистрала 75 и да караш няколко километра по магистрала, която въпреки хилавите, подредени в редици палми и прекалено зелените, добре поддържани плоски стръкчета трева, засадена покрай мантинелата, сякаш води до никъде. По пътя няма билбордове и реклами, нито пък онези ниски къщи с хладни бели керемиди, които непрекъснато строят по тия места. Струва ти се, че си се объркал. В огледалото за обратно виждане едно червено камаро кабрио нетърпеливо се притиска в него.

— Хари, няма нужда да бързаме. И без това сме подранили.

Дженис, жената на Заека, му беше казала това при влизането им в магистралата. Гложди го търпеливият, внимателен тон, който напоследък е възприела, като че ли е изкуфял преждевременно. Беше погледнал към нея и видя как отмята един упорит развяващ се кичур посивяла коса от загрубялото си, дребно, мургаво лице.

— Скъпа, притиснат съм — беше обяснил той и се беше прибрал в дясната лента. Остави стрелката на километража с трепване да падне под стоте. Камарото бързо го беше задминало. Зад волана седеше негърка с какаова на цвят кожа и сива филцова шапка на стюардеса, с издадени напред устни и брадичка, която дори не го удостои с поглед. Това също го глождеше. Гледано отзад, с така направения багажник и броня, камарото сякаш има уста — две дебели метални устни, разтворени, като че ли ще изсъска. Вероятно тогава се беше появило усещането за призрачност.

Когато най-накрая виждат терминала, той се оказва дълга бяла, ниска сграда, подобна на големите, сгрени от слънцето клиники — зъболекарски, ортопедични, за ревматични болести, кардиологични, правни, правно — медицински — които опасват булевардите на този щат, посветен на възрастните. Паркираш само на няколко крачки от плъзгаща се врата от кафяво стъкло и целият щат те заобикаля с грижи. Вътре, на горния етаж, където се посрещат пристигащите, залите са дълги и ниски, облицовани с фина сива филцова материя, като шапката на онази самонадеяна стюардеса. Навсякъде се носи музика, която чуваш само когато асансьорът спре или когато зъболекарят престане да дълбае зъба с бормашината. Подръпвани струни, без вокали, музика, свикнала да не бъде забелязвана, нещо като килим във въздуха, покриващ тишината, която би могла да ти напомня за смъртта. Тези дълги, ниски, оформени с вкус пространства, където, както по магистралата, липсват реклами, напомнят на Заека за нещо. Въздухопроводи на климатици, решава първоначално, и след това се сеща — гробници. Това са футуристични пространства като онези квадратни тунели по филмите, които камерата изкривява с помощта на трик и ни внушава илюзията, че летим в космоса от една звезда към друга. 2001. Ще бъде ли жив тогава? С надеждата да успокои внезапно обзелото го чувство за смърт, той докосва талията на застаналата до него Дженис и усеща мократа й от пот бяла памучна рокля. Талията й е по-дебела, извивката й е по-заоблена, превръща се в онзи тип жени, които към края на петдесетте заприличват на буре, с кльощави крака и отпуснати ръце, като че ли кожата им ще се отдели от костите като на преварено пиле. Над роклята си за тенис е облякла жълта плетена жилетка, за да се предпази от хладния въздух на климатиците. Жилетката не е закопчана и виси на раменете й. Той се гордее с нея. С тази рокля, почерняла от слънцето, и въпреки белите кръгове от слънчеви очила около очите, тя изглежда като онези американски баби, които могат да си позволят да бъдат тук, в земята на неизменното слънце и вечната младост.

— Изход А 5 — казва Дженис, като че ли докосването му е въпрос. — От Кливланд през Нюарк — допълва тя с онази експедитивност на бизнес дама, която възприе на средна възраст, особено след като майка й умря преди седем години, завещавайки й фирмата, Спрингър Моторс, едно от двете представителства на „Тойота“ в Брюър, щата Пенсилвания, и всички активи.