Джон Апдайк: Заека се укроти

Освен това във вестника на Форт Майърс, Нюз прес, тази сутрин имаше статия за някаква бременна жена от Форт Лодърдейл, която била застреляна при опит за грабеж. Сигурно е била чернокожа, но във вестника не пишеше. Жената беше починала, но лекарите бяха успели да спасят бебето с цезарово сечение. А на предната страница имаше интервю с осъдения на смърт, който беше отвлякъл едно дванайсетгодишно момиче, принудил я да пуши дрога и я беше изнасилил и след това изгорил жива, а сега се оплакваше от хлебарките и плъховете в килията, където чакаше изпълнението на смъртната си присъда. Казваше на журналиста: „Винаги съм се опитвал да правя най-доброто, на което съм способен, но не съм ангел. Не съм и убиец“. Хари се беше засмял, това му напомняше нещо. Не съм ангел, но не съм и убиец. Не като онзи тип Бънди, който беше избил десетки жени в няколко щата и чиято екзекуция се отлагаше вече десет години в Талахаси. Хирохито също не се притеснява. Хари си спомня времето, когато пропагандата през войната показваше Хирохито редом до Хитлер и Мусолини.

Никога не беше забравял и това, че този юни ставаха трийсет години, откакто бебето им, Ребека, се удави, и как се беше върнал в апартамента сам, а ваната още беше пълна с хладката сива вода, която я беше убила. Господ не беше дръпнал запушалката. За него би било толкова лесно, та нали беше сложил звездите на небето. Можеше да върне времето обратно. Или да заличи от вселената онова, което е взривило онзи Боинг 747 на Пан Ам над Шотландия. Онези тела с разтуптени сърца, премятащи се в тъмнината. Какво ли са си мислели, докато са падали през гъстия като хладка вода въздух, равнодушен и сив като този терминал, през който хората минават и си отиват, като прашинки във въздухопровод. За авиокомпанията ние сме само цифри в компютъра, една повече или по-малко, кой го е грижа? Светеща точка на монитора, която после изгасва. Онези тела, падащи като мокри семки от пъпеш.

В синевата на дневното небе под перата на слоест облак се появи звезда, един самолет проблясва, снишавайки се, насочен право към тях. В това проблясване, мисли си той, се намират най-близките му същества. Синът му Нелсън, снахата му левичарка, която наричаха Пру, въпреки че беше кръстена Тереза, Джуди, осемгодишната му внучка, и Рой — четиригодишният му внук, който се роди същата есен, когато Хари и Дженис започнаха да прекарват половината година във Флорида. Всъщност момчето беше кръстено и на двамата си дядовци, Харолд Рой, но всички му викаха Рой. Хари се дразнеше, защото Рой Лубел беше навъсен безработен машинист от Акрън, който дори не беше дошъл на сватбата и никога не беше направил нищо за седемте си гладни деца. Пру, изглежда, още не беше забравила глада и с това тя припомня на Хари собственото му детство. Звездата се увеличава, прилича на летяща чиния, проблясваща на няколко места, крилата алуминиева машина, пламтяща и уголемяваща се над мрачната равна земя и набраздения от палми хоризонт. Представя си, че самолетът експлодира при докосването на земята, подпален от някой от проблясъците си, и се превръща в кълбо червени пламъци на черен фон, точно като по телевизията. Шокира се, че не се разстройва, докато си представя гледката, усеща само студена тръпка от това, че е свидетел, и мрачно възхищение от яростта на химикалите, както и облекчение, че самият той не е в самолета, а стои в безопасност от тази страна на стъклото, обзет от слабо, пробождащо чувство за смърт.

Дженис се появява до него задъхана и развълнувана.

— Побързай, Хари — казва. — Вече са тук, десет минути по-рано, сигурно от Нюарк е духал попътен вятър. Излязох от тоалетната и отидох до изхода, но не те намерих, къде беше?

— Никъде, просто седях тук до прозореца. — Значи самолетът, който беше взривил във въображението си, не беше техният.

С разтуптяно сърце и досадно задъхан, той крачи след дребната си женичка по сивия мокет. Плисираната й поличка за тенис трепка около почернелите й бедра, удобните й бели маратонки „Найк“ изглеждат неестествено големи на кльощавите й крака, като Мини Маус с онези огромни обувки. Дрехите на Дженис не са по-различни от тези на останалите посрещачи: мъже с побелели коси и банкерски подстрижки, с банкерски издължени непроницаеми лица, облечени в жълто-зелени пуловери и доматено червени колоездачни шорти или бермуди с шарки, наподобяващи пържени яйца, са дошли с накъдрените си жени с налети талии, облечени в онези нелепи цели спортни екипи, прилични на памучно бельо, само че в розово или синьо, бебешки цветове върху кукленски форми. Екипите им рекламират вечната младост, която са открили, подобно на скиорите, тенисистите и играчите на голф, появяващи се по телевизията, отрупани с реклами като ходещи билбордове. Прегърбеният дребен евреин, който толкова бързаше, вече е посрещнал любимото си същество. Висока, захилена жена, някоя Рейчъл или Естер, със ситно накъдрена коса и широк блед профил, метнала през ръка анорака си от Нюарк. Пълната й, трътлеста майка стои до нея, името й май че беше Грейс, докато старецът им разказва нещо и сърдито ръкомаха с насечени движения. Те слушат с половин ухо най-новото нещо, за което той толкова се вълнува. Заека с учудване забелязва, че тази пораснала дъщеря, по-висока от родителите си с цяла глава, изглежда, си няма приятел. Неестествено близо зад нея се влачи висок, изискан на вид чернокож мъж, облечен в сив костюм от три части. Той небрежно носи от онези огромни провиснали чанти, които умните пътници ползват и които заемат цялото пространство за ръчен багаж. Не може да им бъде роднина, сигурно просто се опитва да се размине с тях като онази чернокожа майка в червеното камаро след отбивката на магистрала 15. В днешно време всички се движат опасно близо.