Джон Апдайк: Заека се завръща

— Какво искаш да кажеш с това „става“? Нищо не става, освен че жена ти се опитва да изкара малко хляб.

Хляб?

— „Какво става?“ — Може би си мислиш, че твоите седем или колкото са там долара на час, които изкарваш като седиш в тъмното и си пилееш времето пред онази машина, са страхотни пари, Хари, но фактът е, че със сто долара вече не може да се купи нищо, те просто отлитат.

— Господи, защо ми изнасяш тази лекция за инфлацията? Искам само да знам защо жена ми не си е вкъщи да сготви проклетата вечеря за мен и проклетото дете.

— Хари, някой да не те е настройвал срещу мене?

— Да ме е настройвал? Как могат да го направят? Дженис. Просто ми кажи, да приготвям ли някакви полуфабрикати, или не?

Следва пауза, през която пред очите му изплува видение: той вижда как крилата й се огъват, песента й замира и си представя, че самият той се носи изкоренен, свободен. Някакво неясно старо предчувствие. Дженис говори с премерени думи и той се чувства както когато като дете гледаше как майка му сипва равни лъжици захар в купата с тесто.

— Ще го направиш ли, скъпи? Само тази вечер? Честно казано в голямо затруднение сме. Много е сложно за обяснение, но трябва да изясним някои сметки, защото иначе няма да можем да изплатим заплатите утре.

— Кои сте тия „ние“? Баща ти там ли е?

— Да, разбира се.

— Може ли да говоря с него за малко?

— Защо? Той е навън на паркинга.

— Искам да го питам дали е взел билетите за мача на „Бласт“. Хлапето умира да отиде.

— Ами, всъщност не го виждам, сигурно е отишъл да вечеря.

— Значи сте само двамата с Чарли.

— Непрекъснато влизат и излизат и други хора. Отчаяно се мъчим да разплетем бъркотията, която Милдред е направила. Тази вечер е за последно, Хари, обещавам ти. Ще се прибера между осем и девет и хайде утре вечер да отидем на кино заедно. Сутринта на път за работа видях, че в Западен Брюър още дават онзи космически филм.

Изведнъж Заека се почувства уморен, уморен от този разговор, от всичко. Обгръща го някаква объркваща енергия. Човек може да загуби апетит, но света — никога.

— Добре, прибери се, когато можеш. Но трябва да си поговорим.

— С удоволствие ще си поговорим, Хари. — По тона й личи, че е решила, че „говорим“ означава „да се чукаме“, а той наистина имаше предвид да си говорят. Тя затваря телефона с доволен нетърпелив звук.

Отваря си още една бира. Тенекиената скоба на кутийката се счупва и той търси стария, ръждясал тирбушон изпод джунджуриите в чекмеджето с ножовете. Претопля две полуготови пържоли марка „Салисбъри“ и прочита написаното на опаковката съдържание, докато изчаква фурната да загрее до 400°С: вода, телешко, грах, дехидратирани картофи, сухар, гъби, брашно, масло, маргарин, сол, малтодекстрин, доматено пюре, царевично нишесте, сос, хидролизирани зеленчукови протеини, моносодиев глутамид, обезмаслено сухо мляко, лук на прах, подсладители, захар, оцветители, подправки, аминокиселини, тиамин хидрохлорид и арабска гума. От картинката на опаковката не става ясно къде са се побрали всички тези неща. Винаги си беше мислил, че арабската гума е нещо, с което се трие. На трийсет и шест години е, а знае по-малко от всякога. С тая разлика, че сега знае колко малко ще знае винаги. Никога няма да проговори китайски и никога няма да разбере какво е да чука африканска принцеса. По новините в шест часа говорят само за Космоса, за празнотата: някакъв плешив мъж си играе с малки играчки, за да покаже нагледно маневрите при скачването и разкачването, и после експерт говори за значението на това събитие за следващите петстотин години. Непрекъснато споменават Колумб, но що се отнася до Заека, нещата стоят точно обратното — Колумб случайно беше открил нещо, докато тези хора се целеха в нещо, което беше едно голямо кръгло нищо. Пържолата „Салисбъри“ има вкус на презерватив и Нелсън хапва само няколко залъка. Заека се опитва да го прилъже да яде още:

— Не може да гледаме телевизия без полуготова вечеря.

Превключват каналите с надеждата да намерят нещо интересно, но не намират нищо; времето минава, докато след девет не попадат на шоуто на Каръл Бърнет — двамата с Гоумър Пайл представят забавна пародия на „Самотния Рейнджър“. Заека се сеща за времето, когато слушаше радио на „Джексън Роуд“, седнал във фотьойла, чиито облегалки бяха потъмнели от мазни петна от сандвичите с фъстъчено масло, които ядеше, докато слушаше. Майка му направо побесняваше. Всеки понеделник, сряда и петък вечер в седем и половина започваше „Самотния Рейнджър“ и през лятото той се връщаше от игрището, всички задни дворове в квартала притихваха, а после в осем вратите се затръшваха и игрите отново се подновяваха. Онези щедри летни дни, през които се стъмваше точно когато идваше време за сън, а войната се водеше през океана, за да може той да живее дните си щастливо и да расте мирно.