Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Робърт стисна зъби.

— Не сме ровили никъде. Имахме само седем жертви и обтегнати нерви. — Той се загледа разсеяно през прозореца. — Все пак ще прегледаме всички документи още веднъж… всичко от двата месеца преди арестуването на Майк. Ще проверим с какво сме разполагали тогава.

— Има още една възможност — каза Карлос, като прелисти няколко документа на бюрото си.

— Каква?

— Колко време мина между арестуването на Майк Фарлоу и първото от новите убийства?

— Около година и половина.

— Дали убиецът не е уличил Майк, защото е знаел, че няма да може да действа за известно време? Например ако е трябвало да лежи в затвора за някое леко престъпление?

Робърт се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си.

— В такъв случай трябва да е знаел предварително, че няма да може да действа за по-дълъг период. За да натопиш някого за чуждо престъпление, се изисква доста време и както казах вече, първо трябва да намериш подходящ човек. Обикновено не ти дават толкова много време, преди да те арестуват. Освен ако…

Робърт замълча и размаха показалеца си по посока на Карлос.

— Какво?

— Операция. Убиецът може да е имал насрочена операция. Може да е знаел доста време преди това.

— Да, но той не е действал повече от година. Каква операция ще те изкара от строя за толкова дълго време?

— Има много възможности. Операция на гръбначния стълб, на тазобедрената става, всяка операция, която изисква дълъг период на физиотерапия, преди да възвърнеш нормалната си подвижност и сила. Нашият убиец се нуждае от цялата си сила, за да извършва убийствата. Не би започнал отново, ако не се е възстановил сто процента. Хайде да направим списък на болниците и клиниките за физиотерапия.

Карлос вече въвеждаше данните за първото търсене в компютъра.

Прекараха остатъка от деня в проучване на Майк Фарлру, Криминалното му досие беше дълго, но нямаше данни за тежки престъпления. Всичките му присъди бяха за разголване на публични места, липсваше сексуално насилие. „Бил е негодник — помисли си Робърт, — но не опасен“. При последното си пребиваване в затвора бе открил Бог и след като излязъл на свобода, бе започнал да обикаля по улиците й да проповядва Евангелието.

В медицинския му картон нямаше нищо необичайно. Няколко лечения на венерически заболявания и счупени кости след улични сбивания, но това беше всичко. Нямаше психиатрични проблеми. Стигнаха до извода, че убиецът едва ли е избрал Майк заради криминалното или медицинското му досие. Все още търсеха религиозни секти, с които Фарлоу може да е бил свързан, но до единайсет и половина вечерта още нямаше резултат.

Карлос бързо погледна часовника и спря колата пред блока си. „Отново след полунощ“ — помисли си.

През последните две седмици не беше успял нито веднъж да се прибере у дома преди малките часове. Знаеше, че нищо не може да промени. Работата му изискваше тази жертва и той беше готов да я направи. Ана не беше на това мнение. Той поседя за известно време на тъмния паркинг. От колата му се виждаше прозорецът на апартамента на първия етаж. В хола още светеше. Ана не си беше легнала.

Беше й казал да не се тревожи, беше й обяснил, че има сложно разследване и се налага да работи допълнително, но тя не искаше да слуша. Знаеше, че би предпочела съпругът й да е адвокат или лекар, всичко друго, само не детектив в отдел „Убийства“.

Карлос бавно мина между другите коли на паркинга и се приближи до сградата. Качи се в апартамента. Макар да беше сигурен, че Ана не спи, отвори входната врата колкото можеше по-безшумно. Тя лежеше на синята кушетка пред телевизора. Носеше тънка бяла нощница и косата й беше сплескана от едната страна. Беше затворила очи, но ги отвори, щом Карлос направи първите си крачки в апартамента.

— Здравей, мила — каза той с уморен глас.

Ана седна и подви краката си под себе си. Съпругът й изглеждаше променен. Всяка вечер, когато се прибереше, й изглеждаше малко по-състарен, поуморен. Работеше в отдел „Убийства“ само от месец, но на нея й се струваше, че са минали години.

— Как си, мили? — нежно попита тя.

— Добре съм. Малко уморен…

— Гладен ли си? Вечерял ли си? Има храна в хладилника. Трябва да хапнеш нещо — настоя тя.

Карлос не беше гладен. Всъщност нямаше апетит, откакто преди няколко седмици бе влязъл в старата дървена барака, но не искаше да откаже на Ана.

— Да, ще хапна малко.

Влязоха в кухнята. Той седна до малката маса, а тя извади една чиния от хладилника и я сложи в микровълновата.