Генри Хаггард - Тя се завръща

От онази нощ, в която на Лео се яви видение, изминаха двадесет години — най-ужасните, може би, изтърпени от човеци. Тия двадесет години преминаха в търсения и изпитания, за да свършат с едно удивително и потърсващо душата чудо.

Радвам се, че скоро ще умра, защото искам да продължа издирването в други царства, както вярвам, че ми е предопределено. Искам да узная началото и края на духовната драма, от която моята скромна личност прочете няколко страници тук, на земята. Аз, Людвиг Хораций Холи, боледувах дълго, по-близо бях до смъртта, отколкото до живота. Пиша тези редове край северните граници на Индия, в подножието на планини, чиито най-ниски склонове различавам от моя прозорец. Наистина, друг човек отдавна би умрял, но съдбата ми подари глътка живот, може би, за да опиша тая история.

Принуден съм да остана тук месец или два, докато събера сили, за да отпътувам, защото мечтата ми е да умра в родния си край. Докато силите ме държат, ще опиша историята или поне онези части от нея — най-съществените, защото съм принуден, пък и много мога да изхвърля. Не смея да се разпростирам надълго и нашироко, макар че паметта и бележките ми могат да доставят материал за няколко тома.

Започвам с видението.

След като с Лео се завърнахме от Африка през 1885 година, искахме да се уединим. Имахме нужда от това, за да се съвземем от страшния удар, който ни сполетя. Упътихме се към старата къща по бреговете на Къмбърланд, принадлежаща на моето семейство от много поколения, настанихме се в нея, за да можем спокойно да размишляваме.

Тези, които четат думите ми, които записвам сега, ще се запитат: „Какъв удар?“

Да, аз съм Хораций Холи, а моят другар, най-милият ми приятел, моят син, е Лео Винси. Ние бяхме хората, които, следвайки древното указание, тръгнахме към пещерите на Кор и Средна Африка и там открихме тази, която дирехме — безсмъртната Аеша, — тази, на която всичко безпрекословно трябва да се подчинява. Тя се влюби в Лео — този прероден Каликрат, гръцки жрец на Изида, когото тя преди две хиляди години бе убила от ревност.

Именно в нея открих Божествената, която трябваше безнадеждно да обичам не с плътта, а с душата си през безбройните години на битието. Какво престъпление съм извършил, та ми бе наложено подобно болезнено наказание?

Но дали е наказание? Няма ли да се окаже то оная мрачна и ужасяваща врата, през която минава пътят за двореца на Възмездието? Тя се закле, че ще бъде завинаги мой и негов приятел, че вечно ще живее с нас, и аз й повярвах…

Колко зими проскитахме тук между ледени височини и пустини! Но най-после вестоносецът се яви и ни заведе на планината, където намерихме храма на Духа. Дали случилото се не е алегория, съчинена за наше успокоение? Уверен съм, че не е така.

Нека припомня, че в Кор намерихме безсмъртната жена. Там, осветена от Стълба на Живота, тя призна мистичната си любов и пред очите ни изчезна по такъв ужасен начин, че и сега, след всичко, което се случи, аз треперя само като си спомня.

Какви бяха последните думи на Аеша?

— Не ме забравяйте! Съжалете ме! Не умирам! Ще се върна пак и още веднъж ще стана прелестна! Кълна ви се, че казвам истината!

Но няма отново да преразказвам всичко това. То е написано, човекът, комуто поверих тайната, не ме излъга и издаде книгата, която ми се струва, че е известна в цял свят. Има и тук хора, които я прочетоха на английски, а след това преведоха на индийски. Препоръчвам я на любопитния читател.

В тая къща на усамотения морски бряг живяхме година в очакване на изгубеното, търсейки път, чрез който да го намерим пак, но напразно. Тук се посъвзехме и косата на Лео, която побеля от ужас в пещерите, отново възвърна златистия си цвят. Пак се разхубави: лицето му прие предишния си вид, само че пречистено и тъжно.

Много добре помня оная нощ, нощта на просветлението. Ние бяхме със съкрушени сърца и отчаяни. Търсехме знаци и не ги намирахме. Мъртвата си остана мъртва и никакъв отговор не получи нашият зов.

Вечерта беше мрачна и есенна. Навечеряхме се и се разходихме по брега, заслушани в бавното плискане на вълните и в очакване да блесне светкавица от гърдите на далечния облак.

Вървяхме мълчаливо, докато най-после Лео въздъхна и ми стисна ръката.

— Не мога да издържам повече, Хораций.

Страдам. Страшно ме измъчва желанието да видя още веднъж Аеша. Силен съм и може да живея още петдесет години…