Ние им изяснявахме и основите на нашата вяра; на тях им ставаше приятно, когато откриваха прилика между двете религии. Не ще и съмнение, че ако имахме време да постоим десетина години, бихме повлияли на някои от калугерите и те щяха да научат и други молитви.
В свободното си време им разказвахме много случки от „Манастира, наречен Свят“ и наистина бе приятно и умилително да виждаш радостта, с която те се заслушваха в разговорите за чудесни страни и непознати тям човешки племена — защото те знаеха само за Русия, Китай и някои полудиви племена, обитаващи околните планини и пустини.
— Потребно ни е да знаем всичко това — казваха те, — защото кой знае дали в следващото си прераждане няма да бъдем жители на ония земи.
И въпреки че живеехме спокойно и разкошно, сърцата ни бяха гладни, защото ни измъчваше стремежът на постоянното търсене. Уверени бяхме, че сме на прага, да, ние вярвахме в това, но условията ни пречеха да напреднем.
Валеше сняг над пустинята, а и силни ветрове внезапно почваха да духат, като грабваха снега и го трупаха на преспи, високи и грамадни, в които нещастните пътници биха намерили смъртта си. Трябваше да чакаме, нямахме избор.
Намерихме си занимание в една полуразрушена стая, където имаше библиотека, претъпкана с томове книги, вероятно останала от калугерите, изклани някога. Сегашните им заместници ги бяха подредили, поради което можехме да ги четем. Тази сбирка смайваше с ценността си от будистки, саванистични, шамански книги, които никога досега не бяхме виждали.
Интересът ни привлече най-вече дневникът в няколко тома, който се е водел от редица поколения на кулбиганите (калугерите на стария манастир). В него бе описано всяко събитие — с голяма, и с малка стойност.
Като прелиствахме един от извехтелите томове на тоя дневник, писан навярно около разрушаването на манастира, не по-рано от преди двеста и петдесет години, натъкнахме се на пасаж, който се вряза в паметта ми:
„В лятото на… година, след голяма пясъчна буря, един от братята намери в пустинята човек от племето, живущо отвъд далечните планини, за което се носеха слухове от време на време в манастира. Той беше жив, но другарите му бяха намерили смъртта си, затрупани в пясъка до него. Изгледа ни свирепо и отказа да разкаже как е попаднал в пустинята. Каза само, че следвал пътя. Ние обаче узнахме, че неговите братя, с които бе избягал заради извършено престъпление, били наказани със смърт, а той ги придружил в бягството им.
Той каза, че отвъд планините имало хубава страна, плодородна, но разорена от суша и земетресения. Последните и ние бяхме усетили. Хората на тая страна били войнствени, многобройни и земеделци. Били уседнали и се управлявали от ханове, които били потомци на гръцки цар, на име Александър, който владеел много страни на югоизток от нас. Това съвпада с историческите ни познания, според които преди две хиляди години една армия, пратена от този цар, проникнала в тази страна, но нямаме сведения дали я е превзела, или не.
Чужденецът ни разправи още, че се покланяли на жрица, наречена Хес или Хеса, която казват, че царувала от поколение на поколение. Тя живеела в голяма планина и се почитала от всички, които се бояли от нея. Но тя не била царица на страната, макар че често се бъркала в работата й.
Принасяли й жертви и тежко на онзи, който си навлечал нейната омраза. Веднага умирал. Затова от нея се страхували и главатарите. Нейните и техните поданици се бият, защото се мразят.
Ние му казахме, че си измисля, когато казва, че тя е безсмъртна, защото нищо не е безсмъртно. Ние се присмяхме над нейната сила, за която той говореше. Това го ядоса и той ни каза, че нашият. Буда не е по-могъщ от тая жрица. Тя ще ни покаже силата си, като ни отмъсти.
После го нахранихме и той напусна манастира, като каза, че когато се върнел, щели сме да узнаем кой казва истината.
Не знаем какво стана с този човек, който ни описа пътя към своята страна, що се разпростираше отвъд пустинята и Далечните планини. Смятаме, че той е зъл дух, дошъл да ни стресне, но без успех…“
Това бе само откъс от една страница на дневника, който ни обнадежди и развълнува. Нищо друго за този човек и за неговата страна не се споменаваше. След една година дневникът внезапно прекъсваше, без да описва друго събитие. Последните редове споменаваха, че братята се готвят да обработват нови земи, да ги посеят и т.н., което подсказваше, че те не са се безпокоили от нищо. Достоверна ли бе случката с човека от Далечните планини? Отмъстила ли е Хеса на хората, които са били гостоприемни към него?
Читать дальше