Генри Хаггард - Тя се завръща

— Ако продължава така да си похапва, запасът ни от храна няма да ни стигне за през зимата.

Престанахме да ядем, като си припомнихме някои правила за учтивост. След това изпяхме една будистка песен-молитва.

— Те са на прав път! Те са на прав път! — учудени си шепнеха калугерите.

— Да — отговори Лео, — ние сме на прав път от шестнайсет години насам. Но сме в началото, защото висок като звезда, необятен като океан и безкраен като пустиня е този път. За да тръгнем по правия път, по чудо нам ни е посолен от един сън вашият манастир, в който намерихме вас, най-благочестивите, най-свещените и най-учените от всички лами в тия страни.

— Да, така е — отговори калугерът Ку-ен, знаейки, че няма друг манастир наоколо. И пак избърбори нещо. След това с въздишка каза: — Уви, нашият брой намалява.

Пожелахме да отидем в стаята за почивка и там спахме двадесет и четири часа. Събудихме се напълно отпочинали и с пресни сили.

Такова беше нашето влизане в манастира на планината, където ни бе съдено да прекараме следващите шест месеца от живота си. В течение на няколко дни спечелихме доверието на тия добродушни и простосърдечни стари калугери, които ни разказаха историята си.

Разбрахме, че тук от древни времена е съществувал манастир, в който са живели стотици братя. И това беше несъмнено, защото помещенията бяха просторни, макар че повечето бяха в развалини, както и статуята на Буда.

Старият калугер Ку-ен разказваше, че преди два века, а може би и повече, калугерите били избити от свирепо племе, което живеело отвъд пустинята и по отдалечените планини и което се състояло от еретици и поклонници на огъня. Неколцина монаси успели да се спасят и разнесли печалните новини сред околните монашески общества. В течение на пет поколения никой не посмял да се настани в това място.

Най-после, на нашия приятел Ку-ен, като младеж, му се явило откровение, че той е превъплъщение на един от някогашните калугери на Манастира на Планината, който също се наричал Ку-ен, и че неговото задължение в този му живот е да се върне тук. Ако направел това, щял да получи и други откровения.

Той събрал няколко ревностни калугери и, с благословията и съгласието на по-големите, те тръгнали и след големи мъчнотии и тежки загуби намерили това място, настанили се в него, като ремонтирали помещенията.

Това се случило преди петдесет години. И оттогава те живеят тук, свързвайки се с външния свят случайно.

Отначало техният брой се попълвал с нови прииждащи калугери, но напоследък такива престанали да идват.

— Какво ще стане в такъв случай? — запитах аз.

— Няма страшно — отговори калугерът. — Ние бяхме удостоени с много откровения, а след като умрем, сме си спечелили в Девашан по-леко съществуване. Какво повече бихме могли да поискаме, щом сме откъснати от световните съблазни?

В свободното от безкрайните молитви и размишления време те бяха добри домакини. Обработваха земята в подножието на планината и пасяха стадата си от якове.

Тъй прекарваха те непорочния си живот, докато най-после умираха на преклонна възраст и отиваха според вярванията си във вечния кръг на живота, който някъде се повтаря.

С пристигането ни в манастира, зимата започна с остър студ и снежни бури, които заснежиха цялата пустиня. Стана ни ясно, че трябва да стоим тука до пролетта и тогава да тръгнем нанякъде.

Обяснихме това на калугера Ку-ен, като предложихме да се преместим в някоя празна стая в нарушената част на зданието и да се храним с рибата, която бихме могли да хващаме в езерото. Бяхме намислили да счупим леда в езерото до манастира, ако не успеем да намерим дивеч в ниската борова гора около манастира и бреговете на езерото.

Ку-ен не беше разположен да слуша такова предложение. Той каза, че след като сме им пратени като гости, ние като такива бихме могли да останем колкото искаме. Трябваше ли да легне върху тях грехът на негостоприемството? Освен това той ни напомни, смеейки се:

— Ние, които сме се усамотили тук, искаме да чуем нещо за манастира, наречен „Светът, в който калугерите гладуват“.

Накрая разбрахме, че другият старец щял да ни поведе по пътя на Правдата, или казано на по-разбран език, да станем добри лами като него и другарите му.

Тръгнахме по тоя път, както бяхме правили и в други манастири и участвувахме в дългите молитви, вдълбочавахме се в Канджираили — преводът на книгите на Буда, който е тяхната Библия и непрестанно доказвахме, че умът ни е бистър.