Генри Хаггард - Тя се завръща

Гласът му замря в тъмнината, но аз лежах спокоен, размишлявайки върху чутото. Лео пропълзя до мене, хвана ръката ми и я стисна.

— Спиш ли — попита ме сърдито той, — говори, човече, говори!

— Не — отвърнах аз, — никога не съм бил по-буден, чакай малко.

После се изправих и отидох до отворения прозорец, вдигнах решетката и погледнах небето, което при първата слаба окраска на зората имаше цвета на перли. Лео се приближи, облегна се на прозореца и аз видях, че той трепери като премръзнал. Личеше си, че беше много развълнуван.

— Говориш за знак — казах аз, — но виждам само един чуден сън.

— Не беше сън — пресече ме той сопнато, — а видение.

— Нека и видение да е. Но има видения истински, има и лъжливи. Какво ти дава право да мислиш, че твоето е истинско? Каква е същността му — не е ли една чудесна приказка, която си сътворил, тласкан от скръб и надежди? Сънувал си, че си сам в обширния свят. Добре, всяко живо същество е самотно. Сънувал си, че сянката на Аеша ти се е явила. Някога напускала ли те е? Сънувал си, че тя те е превела през морета и суша, минали сте през места, познати вам, летели сте над тайнствени планини и сте стигнали непознат връх. Не те ли е водила тя през живота към онзи връх, който се намира отвъд вратите на смъртта? Това е сън и нищо друго.

— Не казвай нищо повече — извика той. — Каквото съм видял, видял съм го и ще го следвам. Мисли каквото си искаш, Хораций, и прави каквото щеш! Тръгвам утре за Индия, ако искаш ела с мен, ако ли не — мога и без теб.

— Бълнуваш, Лео. Не забравяй, че не виждам никакъв знак. А страшният сън на човек, който само преди няколко часа искаше да се самоубива, няма да ни застави да предприемем опасна експедиция из снежните върхове на Централна Азия. Смяташ ли, че Аеша се е преродила там в лама или в нещо подобно?

— Никога не ми е минавало през ума такова нещо, но защо не? Помниш ли една сцена в пещерите на Кор, когато живият гледаше мъртвия, а и двамата бяха едно и също лице? Помниш ли, че Аеша се закле, че пак ще дойде на тоя свят, а как ще стане това, ако не чрез прераждане?

Нищо не му отвърнах. Борех се със себе си.

— На мен знак не ми се явява — казах аз, — затова не съм възторжен като теб. Но вярвам, че пак ще се включа в играта.

— Никакъв знак ли не виждаш? Искам да го видиш! О, колко искам да се убедиш, така както аз съм убеден, Хораций!

Дълго мълчахме с вперени в небето очи. Зората бе бурна. Черни облаци висяха над океана. Един от тях беше като грамадна планина и ние го наблюдавахме. Върхът му заприлича на вулканичен кратер. От кратера се показа друг облак и като стълб се издигна нагоре. Когато слънчевите лъчи озариха тази планина, стълбът и другите облаци побеляха като сняг. После тя сякаш се стопи от тия огнени стрели, средата на стълба изтъня и изчезна, оставяйки огромен кръгообразен черен облак.

— Виж — каза Лео плахо и тихо, — това е планината, която сънувах, до нея е черният обръч и пред него свети огънят. Ето знак за двама ни, Хораций.

Гледах, докато за миг обръчът изчезна в синевата. Тогава се обърнах към Лео и му казах:

— Ще те придружа в Централна Азия.

От бдението ни в старата къща в Къмбърланд изминаха шестнадесет години и ето ние двамата, Лео и аз, все пътуваме, все търсим онази планинска верига и оня връх, който прилича на Символа на Живота, но дали някога ще го намерим?

Приключенията ни биха изпълнили томове, но има ли полза от това? Много приключения от подобно естество са били описани, но тия, които ние преживяхме, бяха по-продължителни.

В Тибет прекарахме пет години, по-голямата част от тях като гости на различни манастири, където изучавахме законите и традициите на ламите. Заплашваше ни смърт, защото бяхме посетили един град, влизането в който било забранено, но с помощта на китайско официално лице избягнахме наказанието.

Напускайки Тибет, ние изминахме хиляди километри на изток, запад и север, пребивавайки между много племена на Китайската империя. Ние научихме много езици и понасяйки големи мъчнотии, можахме да научим една легенда за едно отдалечено на стотици километри място. Стигнахме там, но не намерихме нищо.

И тъй времето минаваше. Ние и не помисляхме да спрем издирванията си, защото на тръгване се заклехме, че или ще изпълним мисията си, или ще умрем. Вярно е, че ние много пъти бяхме на косъм от смъртта, ако не бяхме спасявани, и то по много мистериозен начин.

Сега сме в страна, където още нито един европеец не е стъпвал. В една част на тая обширна земя, наречена Туркестан, има едно голямо езеро Балхаш, бреговете на което посетихме… Двеста километра на запад от езерото се издигат планини, наречени Черга, които обходихме.