Генри Хаггард - Тя се завръща

Тук най-после нашите истински приключения започнаха. На една от скалите на тая страшна Черга щяхме да умрем от глад. Зимата идваше, а ние не намирахме дивеч.

Последният пътник, когото срещнахме стотици километри по на юг, ни каза, че в тия планини имало манастир, обитаван от лами, отличаващи се с голяма святост. Той каза, че те живеят в тая дива страна, където няма никакви племена и не царува никаква власт. Ламите не дружат с никого, освен с благочестивите си размишления.

Ние не повярвахме в съществуването на манастира, но все пак го търсехме, без път и посока, водени от слепия случай. Като гладувахме и не можехме да намерим „аргали“ (гориво), за да накладем огън, ние скитахме благодарение на лунната светлина, водейки със себе си само един як.

Благородно животно беше този як, имаше хубаво тяло, но и той, както господарите си, се приближаваше към свой край. Не беше претоварен, защото носеше само няколко пушки и малко провизии, купени преди две години от един керван, малко златни и сребърни пари, чай, кожи за топлене, както и дрехи от овча кожа.

Ние се влачехме напред през необятна площ, покрита със сняг, докато добичето ни въздъхна и спря. И ние също спряхме, защото беше време, и като се увихме в кожите, седнахме на снега, за да дочакаме утрото.

— Ще го заколим и ще изяден месото му сурово — казах аз и потупах спокойно лежащия до нас як.

— Може пък да намерим дивеч при разсъмване — отговори Лео, изпълнен с надежда.

— А ако не намерим, ще трябва да умрем.

— Много добре — каза той, — тогава да мрем. Това е последното средство на неуспеха. Ще направим всичко, което можем.

— Разбира се, Лео. Щом шестнайсет години тъпчем тия планини и вечни снегове, за да търсим сбъдването на един сън, значи правим всичко, което можем.

— Ти знаеш в какво вярвам — отговори той твърдо и настъпи мълчание, защото тук доказателствата бяха неуместни.

Дори и сега не ми мина през ума, че всичките ни трудове и страдания са били напразни.

Зазори се и ние се спогледахме, за да видим колко сила е останала у всеки един от нас. Ако някой европеец ни видеше, щеше да ни вземе за диваци. Лео беше минал четиридесет години; по красота и хармоничност по-великолепно мъжко тяло не бях виждал. Твърде висок, макар и слаб, дългогодишният му уединен живот бе преобърнал мускулите му на стомана. Косата му беше дълга, като моята, защото така ни пазеше от слънцето и студа. Тя висеше на врата му като златни къдрави кюлчета. Брадата му се пръскаше и се разстилаше по огромните му гърди. Лицето му беше красиво, макар и почерняло от вятъра и бурите… Изтънчено, замислено, мрачно, на него като кристал бляскаха сините му очи.

Аз си бях такъв, какъвто съм бил винаги: грозен, космат, също почернял, но, въпреки шейсетгодишната си възраст, още силен. Силата ми се увеличаваше с течение на времето, а здравето ми беше съвършено.

Фактически през цялото време на трудни пътешествия и преходи никой от нас не се разболя. Трудностите калиха телата ни като желязо и ги направиха недостъпни за човешките болки. А дали и загдето глътнахме, макар и малко, от Огъня на Живота в планините на Кор?

Макар да заспахме гладни, на никого от нас не личеше да е изтощен. Хвърлихме поглед на застилащата се пред нас гледка. В ниското се простираше малко плодородна земя, а отвъд нея почваше пустинята — обикновена, дива, безводна и без растителност, тук-таме покрита с първия зимен сняг. Отвъд тази пустиня, много километри надалеч, се издигаха планини, белите върхове на които като истинско море се извисяваха на възбог.

Когато златните слънчеви лъчи озариха върховете, Лео се смути.

— Виж там! — викна ми той, посочвайки нещо огромно и тъмно.

В същия миг светлината падна върху него и ние видяхме на десетина километра от нас голяма планина, която стърчеше самотно сред пясъците. Светлината бавно пълзеше по склоновете като някаква ръка, докато стигна до малка площадка на не повече от триста ярда пред нас. Там, на края й, имаше разрушен идол, огромен Буда, който гледаше величествено към пустинята, а зад него се издигаше построен от жълт камък манастир.

— Най-после! — извика Лео. — О, небеса! Най-после! — и падайки на земята, той скри лице в снега, за да не прочета нещо, което той криеше и от мене.

Като знаех какво вълнение изживява, оставих го да полежи малко… После отидох до спокойно лежащия як, който с гладни очи гледаше наоколо, турих кожите на гърба му и потупах Лео по гърба. Със заповеднически тон му казах: