Генри Хаггард - Тя се завръща

— Хайде! Ако манастирът е обитаем, ще намерим храна и подслон, защото се надига нова буря.

Той стана, без да отрони дума, очисти снега от брадата си и дойде да ми помогне да вдигнем яка, който поради слабостта си не можеше да стане самичък.

Погледнах крадешком Лео и видях по лицето му чуден и щастлив поглед. Голямо спокойствие го бе обзело.

Тръгнахме нагоре по снежния склон, влачейки яка с нас към терасата, където беше манастирът. Около него не се виждаше никой, не забелязвах и следи от стъпки.

Не беше ли развалина този манастир? Много такива сме видели по тая древна земя. Тя навред е изпълнена с такива стари манастири, служили някога за жилища на благочестиви хора, според разбиранията им за живота, и умрели тук, преди нашата западна култура да се е родила.

Забелязах от един комин да излиза тънък стълб син дим и ми се стори, че никога не съм виждал по-прелестна гледка.

В средата на сградата се издигаше голямо здание, вероятно храм. Близо до нас видях малка врата. Приближих се до нея и почуках, викайки високо:

— Отворете, отворете, свещени лами. Чужденци дирят вашата милост.

Не мина много и се чуха стъпки. Вратата заскърца и се отвори. Пред нас застана старец със скъсани жълти дрехи.

— Кой е? Кой е? — запита той. — Кой иде да наруши нашата самота, самотата на свещените лами?

— Пътници, които са живели много време в самота — отговорих аз на неговия език, който говорех много добре. — Пътници, които гладуват и които молят за вашето милосърдие.

Той втренчи поглед през очилата си върху нас и не можейки да прочете нищо по лицата ни, погледна дрехите ни, които бяха съвсем изпокъсани — също като неговите и със същата кройка. И наистина нашите дрехи бяха като на тибетските лами… Ние се облякохме в такива, защото нямахме други. Те ни пазеха и от суровия климат, и от погледите на хората.

— Вие лами ли сте? — съмняващ се, запита той. — И ако сте, от кой манастир сте?

— По-скоро лами, които принадлежат на „Манастира, наречен Свят“, където, уви, всеки гладува.

Моят отговор му се видя забавен, защото той се засмя и поклати глава.

— Не е редно според нашата вяра — каза той — да приемаме чужденци, които не са като нас.

— Но не противоречи ли това на правилото ви да не оставяте чужденци да страдат от глад? — И аз цитирах една мисъл на Буда, подходяща за случая.

— Виждам, че сте чели тези книги — извика той учуден, което пролича и на жълтото му лице, — и на такива хора ние не можем да откажем подслон. Влезте, братя, влезте, вие от „Манастира, наречен Свят“. Побързайте, ето и якът има нужда от нашето милосърдие…

Той се обърна и позвъни със звънеца, който бе окачен зад вратата. На звъна се отзова друг човек с по-набръчкано лице, изглежда, по-стар, който ни гледаше със зяпнала уста.

— Брате — каза калугерът, — затвори устата си да не би някой зъл дух да влезе в нея и откарай бедното животно. Нахрани го с другия добитък.

Снехме товара от гърба на животното и старият Господар на стадата го откара.

След това калугерът Ку-ен ни заведе в манастирската кухня. Тук заварихме останалите калугери — около двайсетина, събрани около огъня и заети с приготовлението на закуската. Всички бяха старци. Най-младият бе над шейсет и петгодишен. Нашият водач ни представи, като им каза, че идем от манастира, наречен „Светът, където народът гладува“, защото тази шега му бе харесала.

Те ни изгледаха, триеха тънките си ръце, поклониха се и ни казаха: „Добре дошли“. Изглежда, че бяха доволни от пристигането ни.

Докато водата за измиване се стопли, едни от тях отидоха да ни приготвят стая. Други ни събуха грубите кожени обуща, съблякоха дебелите ни горни дрехи, донесоха чехли.

След това ни заведоха в голяма стая, която, както ни казаха, е „благословена“, защото в нея бил спал прочут светец. Бяха запалили огън и о, чудо на чудесата! — имаше чисти постелки, ленени покривки, всичките стари и износени, но доброкачествени.

Измихме се. Да, целите се измихме и като се облякохме с дрехи, които бяха тесни за Лео, позвънихме. При нас се яви калугер, който също позвъни в кухнята, където ни очакваше закуската. Тя се състоеше от мляко, сушена риба, уловена в езерото, масло, чай и бе приготвена в наша чест. Никога не сме яли толкова приятна и вкусна закуска, и то в такова количество. И наистина най-после бях принуден да спра Лео, защото видях как калугерите го гледаха зяпнали, а старият калугер избърбори:

— Охо, манастирът, наречен „Светът, дето народът гладува“… — Началникът на припасите довърши: