Генри Хаггард - Тя се завръща

Четвъртата вечер, Лео, вместо да влезе в шатрата и да си легне, остана пред входа на пещерата. Попитах го защо и той ми отговори, че така иска. Забелязах, че има странен и възбуден вид. Неуспехът на мисията ни го съкрушаваше. Още повече че времето едва ли щеше да е хубаво — и двамата го знаехме. Изкачванията до върха щяха да са невъзможни.

Към полунощ Лео ме задърпа и ме събуди.

— Ела тук, Хораций, ще ти покажа нещо!

С неохота се измъкнах от кожите и излязох вън от шатрата. Той ме изведе на входа и ми посочи към север. Погледнах. Нощта беше мрачна, но в далечината по небето се появи слаба светлина, която можеше да бъде само отражение на далечен огън.

— Каква е тая светлина?

— Луна няма, зора — също, много е на север. Вероятно някъде гори пожар — къща или погребална клада. Но как може да се случат подобни неща тук?

— Мисля, че е отражение и ако бяхме на върха, бихме видели светлината, която го причинява — бавно промълви Лео.

— Да, ама не сме и не можем да се изкачим там в тъмнината.

— В такъв случай, Хораций, трябва да преспим горе една нощ.

— Ако завали сняг — отговорих със смях, — това ще е последното ни превъплъщение.

— Трябва да рискуваме, ако не — сам ще рискувам. Гледай, светлината изчезна!

Той беше прав, защото наистина светлината се стопи в черната като смола нощ.

— Нека обсъдим утре — казах аз и се върнах в пещерата, защото не вярвах.

Но Лео седна пак на входа. Призори се събудих и намерих закуската приготвена.

— Трябва да тръгна рано — подхвана Лео.

— Луд ли си? Как ще закрепим шатрата там?

— Не знам, но ще вървя. Трябва, Хораций!

— Което означава, че трябва да тръгнем двамата. Но какво ще правим с яка?

— Докъдето се изкачим, и якът ще е с нас.

Прибрахме шатрата и другите дрехи, взехме значителен запас от печено месо, натоварихме всичко на гърба на яка и тръгнахме. Пътят беше дълъг, понеже заобикаляхме по по-рано направените с брадва стъпала, за да избегнем някои ледени склонове. Най-после стигнахме върха и опънахме шатрата. С изкопания слой сняг и лед затиснахме краищата й. По едно време започна да се смрачава. Влязохме с яка вътре, нахранихме се и зачакахме.

О, какъв студ! Ужасен мраз! На тази височина вятърът бучеше. През дрехите ни проникваше леден дъх, който ръчкаше телата ни по-лошо от нажежени железа. Рошавото тяло на яка заприщваше проникващия в шатрата ужасен студ.

Бяхме будни и наблюдавахме непрекъснато, защото ако заспяхме, щяхме са умрем. Освен самотни звезди друго не виждахме, не чувахме и никакъв звук. Ужасна и мъчителна тишина. Дори и вятърът не шумеше…

Очите ми почнаха да се затварят, когато Лео внезапно извика:

— Гледай към червената звезда?

Погледнах и видях в небето същия удивителен блясък, от предната вечер. Че и повече даже: под него, почти на еднаква височина с нас, и то тъкмо над междинните върхове, избухна тясна ивица от пламък, пред който нещо тъмнееше.

Докато наблюдавахме, огънят се усили, разпростря се нагоре и се разшири. Тъмното петно пред него се виждаше по-ясно и то беше началото на издигащ се стълб, излизащ от един кръг. Да, видяхме очертанията му. Това беше Символът на Живота.

Символът изчезна, а огънят угасна. После пак блесна по-ярко отпреди и кръгът отново се показа, и пак се изгуби.

За трети път огънят светна с такава сила, че никоя светкавица не би могла да надмине блясъка му. Небесата бяха осветени и насочените ни погледи се откъснаха от тъмната точка на пътя към Аеша, който бяхме намерили. Страхът и съмненията ни напуснаха. Надеждата ни окриляше. Нощното видение се превъплъти в нещо действително и немощното семе на обещанието й преди смъртта й израсна през дългите години на страдания и жестоки борби и узря за жетва.

Страхът ни напусна и макар че сутринта задуха страшен вятър, ние, с опасност за живота си, се заспускахме по заледените склонове на върха. Не ни угнетяваше и проправянето на път през снежните вихрушки. Нямахме очи и слух за нищо. Вървяхме! Държахме се здраво за нашето животно и след продължителна борба инстинктът на яка ни изведе до вратата на манастира.

Старият калугер ни прегърна радостно, а калугерите зашепнаха благодарствени молитви за нашето спасение, тъй като те смятали, че сме умрели в снежните преспи.

— В такава буря — казваха те — никое човешко същество не може да оживее…

След това зимата утихна и чакането в тия дълги зимни вечери ни уморяваше. Отвъд планинските вериги беше вратата, към която се стремяхме. А между нас и тях се простираше пустинята, по която снегът на големи талази се движеше напред-назад. И тъй, стояхме в манастира и учехме сърцата си на търпение.