Генри Хаггард - Тя се завръща

— Щом е така, братя, недейте нарушава клетвата си. Когато пожънете нейната жътва, спомнете си думите ми, защото съм уверен, че виното, което ще добиете от вашето грозде, ще тече като кръв и когато го изпиете, няма да намерите забвение и покой. Заслепени от страст, на която знам жилото, вие се мъчите да прибавите още едно красиво зло във вашия живот с мисълта, че от това сближаване ще се родят знание и радост велика. По-добре да изберете усамотения живот в чистота и святост, докато вашият единичен живот се влее в неизказаното Добро и вечното блаженство, което се намира в него. Вие сега ми нямате вяра, клатите глави и се смеете. Ще дойде ден и съзнанието ви ще прозре истината, дори и след много превъплъщения. И тогава ще ми се покланяте в праха и ще казвате с плач: „Брате Ку-ен, вашите думи бяха мъдри, а нашите дела глупави.“

С дълбока въздишка старецът ни обърна гръб и ни остави.

— Чудна вяра наистина — каза Лео. — Да живееш през вековете в еднообразие, в бедност, за да погълне съзнанието ти нещо от безформеното, от въздуха, което се нарича „Съвършен мир“! Предпочитам да живея в опасности, но да се надявам. Не допускам той да знае още нещо за Аеша и за нейната участ.

— Тъй мисля и аз, макар че след всичко казано той може да излезе прав. Но каква полза от този спор? Ние с тебе, Лео, следваме съдбата си. Докъде ще ни доведе тя, ще научим своевременно.

Веднага се оттеглихме да си починем, че вече беше доста късно. През цялата нощ спахме неспокойно. Предупрежденията на стария калугер, мъж добър и учен, опитен и предвидлив, ни направи дълбоко впечатление. Той ни предсказа кръв и скръб отвъд планините, смърт и прераждане, изпълнени с нещастия.

Добре, и така да е, но имаше ли страдания, познати и непознати, които можеха да ни спрат? Дори и да можеха да ни спрат, аз бях готов с цената на всичко да видя отново нейното лице. Ако с мене беше така, какво трябваше да е с Лео?

Страшна беше теорията на стария Ку-ен, че Аеша е била богиня в древния Египет и че Каликрат е бил неин жрец, или най-малкото неин довереник. Царствената Аменартас, с която той е избягал, го е съблазнила и отделила от Богинята, на която се е бил заклел.

Тази богиня, въплътила се в Аеша, или употребявайки жената-Аеша и нейните, страсти, си е отмъстила на двамата в Кор, но в следващия век ударът е паднал върху нейната глава. И аз често съм мислел така. Уверен бях, че тя не е богиня, а жрица, изпратена да изпълни волята на богинята — да отмъсти или да възнагради.

И сега, когато пиша това и когато всичко е вече минало, намирам, че повече трябва да вярвам в тези предположения, отколкото да се отказвам от тях. В същото време обаче не трябва да се забравя, че веднъж Аеша бе намекнала, че по рождение е дъщеря на Небето и че имало някои, вероятно старият шаман Симбри, които са вярвали в свръхестествения й произход.

А какво скриваха планините? Ще намерим ли там Аеша, която държи скиптъра и управлява със силата на обидената Изида? След няколко дни или месеци ще узнаем и това — вероятно с тая мисъл съм заспал.

Сутринта слънцето ни свари вече на път през пустинята. Оттам на километър разстояние можахме на видим разрушената статуя на Буда пред стария манастир. На нея се бе облегнал Ку-ен. След малко всичко изчезна от погледа ни.

Когато гледахме светлината от върха, имах в себе си компас и успях грубо да засека посоката. Поради липсата на по-добър ориентир, сега си служехме с това указание.

Пътувахме почти на североизток, защото в тази посока светна огънят. През целия ден вървяхме благополучно през пустинята, превърната сега в цветна градина. Видяхме стада от диви животни и две диви магарета, които бяха слезли от планината да попасат прясна трева.

С настъпването на нощта се разположихме между храстите, накладохме огън, опънахме шатрата, която носеше на гърба си нашият як и опекохме месото на убити от нас животни. Вечерята ни беше разкошна — чай, масло и прясно месо от антилопи. Остатъка от месото изсушихме, защото запасът ни бе на привършване.

На другата сутрин определихме горе-долу накъде да вървим, като установихме, че сме изминали четвъртината от пустинята. И наистина, на четвъртия ден стигнахме подножието на планината. По пътя не ни се случи никаква неприятност. Лео казваше, че ни върви като по часовник. Аз забелязах, че доброто начало винаги означава лош край.

И не се излъгах, защото оттук започнаха мъчнотиите. Отначало възвишенията не бяха високи и лесно се изкачвахме по тях. Топящият се сняг обаче пречеше. На седмия ден сутринта стигнахме до един проход, който се виеше към средата на Планината. Стори ни се единственият път, по който можехме да продължим маршрута си. Когато видяхме, че той някога е бил път, много се зарадвахме от това си откритие. Всъщност само предположихме, защото всичко беше затрупано от снега, но забелязахме, че надвесилите се канари са дълбани от човешка ръка. Нашата ловкост и опитност на планинари не ни помогна: измъчваше ни студът, дългата нощна тъмнина и ледените ветрове, които свиреха в прохода.