Генри Хаггард - Тя се завръща

Когато най-после достигнахме върха, висок сто и петдесет фута, видяхме, че там пропастта е още по-дълбока и стръмна. Никакво дъно не се виждаше, макар че чувахме страшния рев на водата. Широчината на пропастта беше към половин километър. Докато гледахме околността, слънцето бавно се скриваше зад планините и светлината му гаснеше като свещ.

Върхът беше много стръмен, особено откъм страната, по която се изкачвахме като по стълба, без да си помислим дори да се върнем назад в това мрачно време. Предпочетохме да останем на върха. Бяхме страшно уморени. Като снехме товара от яка, опънахме шатрата на завет и се нахранихме със сушена риба и царевица. Това беше останало от храната, която носехме от манастира.

Ужасихме се, че храната свършва. Можехме да оживеем само ако убиехме някакъв дивеч. Иначе можеше да ни нахрани само мършавото тяло на стария як. Завихме се с дебелите кожи и в благотворния сън забравихме за опасността, която ни грозеше.

Преди да се съмне, ни събуди ужасен гръм, придружен от неизброимо число гръмотевици, които като че ли излизаха от дулата на хиляда грамадни топа.

— Велики Боже — извиках аз, — какво ли е това?

Изхвърчахме от шатрата, но нищо не можахме да забележим. В това време якът замуча страшно. Като не можехме да видим нищо, поне чувахме и чувствахме.

Бумтенето се прекрати, но остана един особен шум, болезнено опъващ нервите ни. Появи се и един неестествен вятър, който ни похлупваше надолу. Когато се съмна, видяхме всичко: голяма снежна преспа се движеше надолу по склона към пас. О, каква гледка беше! От върха на стръмния склон, на два километра, че и повече, слизаше нещо като живо, търкаляше се, плъзгаше се, натрупваше се в дълги, подвижни вълни, ревеше като бурно море.

Докато наблюдавахме тая величествена картина, първата вълна се удари в нашия хълм, който се огъна като топола от вятър. След удара тя се отдели и тогава с величествено придвижване се изля като вода на края на пропастта от другата страна. Това беше само началото, само предизвестие, защото след тази вълна, бавно като змия, се свличаше и тялото към пропастта… То се струпваше пред нашия хълм и ние помислихме, че и той заедно с нас ще се смъкне в пропастта като песъчинка…

Големи камъни, с векове стояли по местата си, се откъртиха с трясък и се понесоха надолу. Отначало те се движеха бавно, отмествайки пред себе си грамади от сняг. След това камъните с огромни и страхотни скокове полетяха във въздуха.

При първото им подскачане ние се скрихме зад върха на нашия хълм и легнахме на земята. Загнездихме се добре, страхувайки се да не бъдем овесени от вятъра в пропастта. Нашата шатра отдавна отлетя в пропастта като есенен лист, отнесен от вятъра, и ние се страхувахме да не я последваме.

Грамаден камък се разби на върха на хълма и парчетата му полетяха надолу. Останахме незасегнати, но когато се обърнахме да видим яка, той беше обезглавен. Продължавахме да лежим, очаквайки всеки момент края си.

Колко време трая това, не знаехме — може би десет минути, а може би и два часа. В такива моменти времето не може да се пресметне. Усетихме само, че вятърът е спрял и страховитите му ревове са замлъкнали. Станахме и се поозърнахме.

Планинският склон, който бе покрит доскоро с дебел пласт сняг, сега беше гола скала. Самият връх беше като обезглавен, а част от пропастта, запълнена със сняг. Слънцето грееше невинно и снегът отразяваше лъчите му по околните височини. Преживяхме всичко и по чудо останахме живи.

Но какво беше сегашното ни положение? Не можехме да слезем надолу, за да не потънем в снежните преспи. Още повече че по склоновете се носеха надолу с трясък камъни, повлекли грамади сняг. Ясно беше, че трябва да останем на върха.

И тъй, стояхме там без храна и шатра и си мислехме какво ли би казал нашият стар приятел Ку-ен, ако ни видеше сега. Гладът бе неизбежен и потисна другите ни чувства. Инстинктивно погледнахме трупа на стария як.

— Да одерем кожата му — предложи Лео. — Все ще послужи за нещо, а и тази нощ ще ни потрябва.

С усърдие и дори с благоговение извършихме операцията над убития ни другар, с мисълта, че не ние сме виновни за смъртта му. Ако някога, в някое от следващите превъплъщения, го срещнем в човешки образ, поне нямаше да ни укори, че ние сме го убили.

Разрязахме тялото му на парчета и захванахме да ядем от месото му. Отвратително беше. Почувствувахме се диваци. Но какво друго бихме могли да сторим?