Генри Хаггард - Тя се завръща

Едва на десетия ден стигнахме края му и спряхме там, смразявани от ледения вятър… Нямахме дърва, за да стоплим вода, и утолявахме жаждата си, като смучехме парчета лед. Очите ни се бяха възпалили от студа и не можехме да спим…

Съмна се и слънцето грейна. Напуснахме шатрата и повървяхме стотина метра до един завой, където ни стопли слънчевата топлина. Пръв стигна завоя Лео. Чух го, че извика. След няколко секунди бях при него и — о, радост, пред нас лежеше Обетованата земя.

Далече пред очите ни се простираше тя, може би на десет хиляди фута. Тя бе равна, сигурно някога е била дъно на езеро, каквито ги е имало много в Централна Азия. Само едно нещо нарушаваше безбрежната равнина — очертанията на покрита със сняг планина. И друго видяхме: от кръглия връх на Планината се издигаше нагоре дим. Ясно беше, че това е вулканичен кратер. На единия край на кратера имаше огромна стълба, чийто връх завършваше с нещо, което приличаше на кръг.

Да, там беше символът на нашето видение, който дирехме толкова години. Сърцата ни забиха бързо.

Видяхме, че върхът беше много висок и с това си обяснихме, защо светлината от него осветяваше толкова силно високите върхове, които бяхме изкатерили. На около трийсет километра ни се стори, че има град, с бели къщи и покриви, построен между дърветата, край брега на широка река. Изглежда, че градът бе многолюден, защото с помощта на далекогледа, който носехме, видяхме хубави, зелени ниви, напоявани от канали, а границите им бяха отбелязани с дървета. Да, там лежеше Обетованата земя и в средата й се издигаше тайнствената Планина. Не ни оставаше нищо друго, освен да се спуснем по снежните склонове и да навлезем в нея.

Тъй си мислехме, без да подозираме какви ужаси и страдания ни очакват, преди да намерим пак Символа на Живота. Забравихме умората, бързо се върнахме в лагера и изгълтахме замръзналото месо. Боляха ни зъбите от твърдината му, а студенината му заледяваше стомасите ни. Изправихме яка, натоварихме го и тръгнахме. През цялото време толкова много бързахме и така бяхме заети с мислите си всеки поотделно, че не проговорихме нито дума.

Тръгнахме надолу по снежните склонове, без да се бавим, а и пътят беше отбелязан с камъни отстрани. С удоволствие се вглеждахме в тия каменни стълбове, защото те ни подсказваха, че няма да изгубим посоката към Обетованата земя.

Тия склонове бяха по-дълги, отколкото предполагахме, и когато се стъмни, едва бяхме стигнали подножието им. Трябваше да прекараме още една нощ в снега и опънахме шатра под една надвиснала скала. Температурата тук беше по-висока. Но не вярвам да е била по-ниска от 18–20 градуса под нулата. Тук-там слънчевата топлина през деня беше разтопила снега, така че намерихме и вода за пиене, а и якът можа да си похапне планински мъх.

Пак се съмна и слънцето хвърли червено-златното си покривало над самотните безкрайни планини. Закусихме с останалата храна и поехме пак напред.

Не можехме вече да видим равнината, както и извисяващия се вулкан, защото отпреде ни се изпречиха планински гребени, пробити от тесен проход, към който се и отправихме. Стълбовете сочеха, че в същата посока беше и затрупаният от снега път. Към пладне закрачихме по него по-смело. Обаче бързането ни беше излишно, защото след час видяхме какво ни чака.

Между нас и прохода се намираше дълбока, истинска пропаст, а на дъното й течеше вода, шумът на която чувахме. Вдясно от пропастта продължаваше пътят, тъй като някои от стълбовете стърчаха до самия край на пропастта. Останахме като гръмнати. Трябваше да намерим изход. Не можехме да слезем в пропастта.

— Виж ти — каза Лео, — тая пропаст трябва да е образувана от вулканично изригване!

— Може би. Изглежда, че тук е имало дървен мост, който е изгнил. Но това няма значение, защото трябва да намерим начин да продължим.

— Да, и колкото се може по-скоро, ако не искаме да умрем тука.

И така, ние се обърнахме надясно и тръгнахме покрай пропастта. Извървяхме един километър и стигнахме до един ледник, по повърхността на който имаше разпръснати и замръзнали камъни. Ледникът се спускаше като водопад по скалата, но дали стигаше дъното на пропастта, или не, не можехме да видим. Във всички случаи да се спуснем по него беше невъзможно. И от мястото, където бяхме, беше ясно, че пропастта се вдълбочава.

Върнахме се и се отправихме наляво от пътя. На това място над нас се извисяваха снежните планински върхове, а под нас зееше страховитата пропаст. Когато започна да се смрачава, на половин километър от нас забелязахме гол скалист връх, който се издигаше на края на пропастта. Ускорихме крачки с надеждата, че от този връх може да видим път за слизане.