Генри Хаггард - Тя се завръща

Тя отпътувала на следващия ден с войската и повече нито я видял, нито чул нещо за нея. Жрицата била истинският водач на армията. Царят и княгинята я мразели.

Тя заповядала на армията да се отправи на север през пустинята към земята отвъд планините, където искала да се установи и там да я обожават.

Попитахме дали наистина има такава земя отвъд планините и Ку-ен отвърна бавно, че вярва в съществуването й. Дали в тоя си живот, или в някой от предишните, той бил чул, че тамошните хора се кланяли на огъня. Истина е, че преди тридесет години един брат, който се изкачил на онзи висок връх, за да се усамоти в размишление няколко дни, видял чуден огън, във формата на стълб, горящ отвъд планините в небесата. Действителност ли е било това или видение, не може да се каже, но той си припомни, че по това време се почувствувало силно земетресение.

Споменът за въображаемото прегрешение отново нажали сърцето на Ку-ен, който с ридания се скри в помещенията. Седем дни не го видяхме. След това той престана до говори за тази история.

Ние с Лео непрекъснато разговаряхме за това с надежда и удивление. Решихме веднага да се изкачим по онази планина.

Едва след седмица ни се удаде възможност да се изкачим на планината, когато зимните бури не бушуваха, а по твърдия скреж бе възможно да се ходи.

Калугерите ни казаха, че в такова време дивите кози слизали от планините в долините, разравяли и разчиствали снега, за да си намерят храна. Ние казахме в манастира, че понеже ни се яде прясно месо, а нашата вяра не ни забранява да убиваме животни, а и защото страдаме от заседналия живот, отиваме на лов.

Нашите домакини ни предупредиха, че се впускаме в опасно начинание, защото всеки момент времето може да се промени. Те ни съобщиха също, че по склоновете на планината, която искаме да изкачим, има голяма естествена пещера, в която може да се подслоним при нужда. Един от по-младите калугери предложи да ни заведе до там.

Приготвихме груба шатра от кожи, натоварихме своя стар як с храна и дрехи и тръгнахме в една тиха сутрин, на зазоряване.

Водени от калугера, който въпреки годините си вървеше бързо, по пладне достигнахме северния склон. Тук наистина намерихме голяма пещера, чийто вход се прикриваше от една надвесила се канара. Изглежда, че тази пещера е била посещавана от любители на лова, защото вътрешността й беше осеяна с остатъци от убити животни, имаше огнище и всичко необходимо за по-продължително живеене… Следобед разпънахме шатрата вътре и пред нея накладохме голям огън. Разположихме се така, че да наблюдаваме склоновете на планината, а на калугера казахме, че правим това уж да наблюдаваме пътя на дивите кози. И наистина, по-късно около пещерата видяхме козе стадо, което пасеше мъха, поникнал на мястото, където през лятото е текло ручейче. За наше щастие успяхме да убием две кози. Те бяха кротки, защото тук рядко са идвали ловци. Месото им щеше да изтрае дълго при тамошните температури.

Осигурихме си храна за две седмици. Повлякохме животните по снежния склон и ги одрахме в дрезгавината.

Вечеряхме прясно месо — разкош, от който калугерът остана доволен. Въпреки че неговата вяра бе против отнемането на живот, той се радваше на приятния мирис на прясното месо. След като се навечеряхме, ние се сгушихме в шатрата, за да се стоплим. Температурата беше десетина градуса под нулата. Старият калугер се чувствуваше добре, но нито аз, нито Лео, можахме да заспим — неизвестността около онова, което можеше да видим, прогонваше съня ни…

Сутринта времето беше още по-благоприятно и нашият спътник се завърна в манастира. Казахме му, че след един-два дена и ние ще се върнем.

Останали най-после сами, без да губим нито минута, ние започнахме да се катерим към върха. От тук гледката беше величествена. Под нас се ширеше пустинята, а отвъд нея — широк пояс от фантастичния изглед на покрити със сняг планини. Те бяха разпръснати пред очите ни наляво и надясно, навсякъде, докъдето стига поглед.

— Същите са, както ги видях в съня си преди няколко години — промърмори Лео, — да, така е.

— Къде беше огненият лъч? — попитах го аз.

— Ей там — и той посочи към североизток.

— Добре, но сега не е там. На онова място сега има сняг и студ.

Понеже беше опасно да се бавим, за да не се стъмни при връщането ни, слязохме от върха. При залез-слънце стигнахме до пещерата.

Останалите четири дни прекарахме по същия начин. Всяка сутрин изкачвахме сънните снегове и всеки следобед се връщахме, докато съвсем се изморихме от тия упражнения.