Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Искаш ли бира? — попита, като се върна при хладилника.

— Едно уиски ще ми се отрази по-добре.

— Няма да върви с храната. Пийни една бира сега, а ако още искаш уиски по-късно…

Подаде му бутилка „Будвайзер“ и седна срещу него. Звънчето на микровълновата фурна наруши тишината.

Ана беше сготвила едно от любимите ястия на Карлос — ориз, бразилски боб, пиле и зеленчуци, но той успя да преглътне само три лъжици, преди да започне да рови храната в чинията, без да сложи нищо в устата си.

— Има ли му нещо на пилешкото?

— Не, мила. Знаеш, че обожавам как готвиш. Просто не съм толкова гладен, колкото си мислех.

Внезапно тя закри лицето си с ръце и заплака.

Карлос бързо се приближи до нея и коленичи пред стола й.

— Ана, какво има?

Опита се да повдигне главата й. След няколко секунди тя го погледна, очите й бяха пълни със сълзи и тъга.

— Страх ме е.

— Страх ли те е? От какво? — загрижено попита той.

— От това, което новата работа ти причинява… от това, което става с нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни се. Не си спал нормално от седмици. Ако случайно все пак заспиш, веднага те облива студена пот и се събуждаш почти с крясък. Не се храниш. Толкова си отслабнал, че изглеждаш като болен, а аз… дори не ме поглеждаш вече, камо ли да ми проговориш.

— Съжалявам, мила. Знаеш, че не мога да обсъждам разследванията, върху които работя.

Карлос се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не искам да ми разказваш за разследването, но ти си като призрак. Почти не те виждам вече. Не правим нищо заедно. Дори дребни неща като това да вечеряме заедно са се превърнали в лукс. Тръгваш преди изгрев и се прибираш все в този безбожен час. Всеки ден виждам как влизаш през тази врата с такъв вид, сякаш си оставил част от живота си там. Вече сякаш не се познаваме. Какво ще стане след шест месеца или една година, ако продължаваш така? — попита тя, като бършеше сълзите от бузите си.

Карлос изпита непреодолимо желание да я защити. Искаше да я прегърне и да я увери, че гама за какво да се тревожи, но истината бе, че той също се страхуваше. Не за себе си, а за всички други. На свобода вилнееше убиец, който изпитваше удоволствие да измъчва жертвите си, докато умрат от болка. Убиец, който не подбираше по раса, религия, класа или друго. Всеки можеше да е следващата му жертва, включително и Ана. Карлос се чувстваше безпомощен.

— Моля те, не плачи, мила. Всичко ще бъде наред — увери я той, като нежно докосна косата й. — Имаме напредък и с малко късмет разследването скоро ще приключи.

Сам не вярваше на думите си.

— Съжалявам — промълви тя, все още разплакана, — но никое друго разследване не ти се е отразявало така.

Карлос не знаеше какво да каже.

— Страх ме е какво може да ти причини тази професия. Не искам да те загубя.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Няма да ме изгубиш, мила. Обичам те. — Той я целуна по бузата и избърса сълзите й. — Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

Ана искаше да му вярва, но не видя увереност в очите му.

— Хайде да си лягаме — каза той и й помогна да се изправи.

— Чакай да изгася в хола.

— Добре, аз ще сложа чиниите в миялната.

Карлос бързо изчисти чинията си на чешмата.

— Боже Господи! — изкрещя Ана от хола.

Карлос остави чинията върху миялната и изскочи от кухнята.

— Какво има? — попита, като се приближи до Ана, която стоеше при прозореца.

— Там долу стоеше някой и ме гледаше.

— Какво? Къде?

Карлос погледна през прозореца, но паркингът и улицата бяха пусти.

— Ето там, между онези две коли.

Тя посочи два спрени автомобила. Карлос отново погледна.

— Не виждам нищо. Освен това там е тъмно, сигурна ли си, че видя някого?

— Да. Гледаше право към мен.

— Сигурна ли си?

— Да, гледаше ме.

— Кой?

— Някакъв мъж.

— Сигурна ли си? Да не е била някоя котка?

— Не беше котка, Карлос. Някой гледаше към апартамента ни.

Гласът на Ана затрепери.

— Към нашия апартамент? Може би просто е гледал сградата.

— Гледаше право към мен, сигурна съм, почувствах го, уплаши ме.

— Може да е било някое от кварталните хлапета. Нали знаеш, по цяла нощ се мотаят навън.

— Кварталните хлапета не ме стряскат така.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Добре. Искаш ли да сляза и да огледам?

— Не… моля те, остани с мен.

Карлос я прегърна, цялата трепереше.

— Тук съм, мила. Просто си уморена и разстроена. Сигурен съм, че няма нищо страшно. Хайде да си лягаме.