Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— На първи юни. Вики — пет дни по-късно.

— Тази жена може да не е изчезнала на шести. Може да се е качила на самолета за Канада и да е изчезнала там, или пък след като се е прибрала. Не можем да бъдем сигурни. Да се обадим в залата и да проверим дали Джо Боуман е на работа днес. Ако е там, веднага тръгваме. Началникът на митницата на лосанджелиското летище ми е стар приятел. Ще му се обадя да провери дали Вики е летяла на шести.

Карлос отново се обърна към компютъра си и провери информацията за спортната зала. Набра номера и се облегна назад, нетърпеливо чакайки някой от другата страна да вдигне. След три позвънявания се обадиха. Разговорът се състоеше само от пет изречения.

— На работа е до единайсет и половина вечерта — обяви Карлос, след като затвори.

— Да тръгваме тогава, ти караш. Но първо ще се обадя на Тревър.

Тревър Гризбек беше началник на отдела „Митници и имиграция“ на международното летище на Лос Анджелис. Робърт знаеше, че няма как да получи информация за пътниците от авиокомпаниите без прокурорска заповед, а нямаше време да вади такава. Имаше обаче хора, които му дължаха услуги. Слънцето бе залязло, но горещината не беше намаляла. Робърт седеше мълчаливо в колата и препрочиташе информацията за Виктория Бейкър, но все още като че ли не можеше да повярва. Точно когато стигнаха до фитнес залата в Санта Моника, мислите му бяха прекъснати от звъна на мобилния му телефон.

— Тревър, какво откри?

— Ами, както знаеш, нямам достъп до архивите на авиокомпаниите, но архивът на имиграционната служба е на мое разположение. За всеки случай проверих всички дни от 1 до 12 юни. Виктория Бейкър не е минала през паспортния контрол.

— Значи не се е качила на самолета.

— Така излиза.

— Благодаря, приятел.

— Няма защо.

Със значката си в ръка Робърт си проправи път през малката тълпа във фоайето на спортната зала и отиде до рецепцията.

— Тук ли е Джо Боуман? — попита, без да даде шанс на служителката дори да поиска документите му.

— Да — отвърна тя леко притеснено.

— Трябва да говорим с него.

Гласът му не търпеше възражения. Русото момиче бързо вдигна един телефон и набра директния номер на управителя. Последва кратък тих разговор.

— Триш, ще се справиш ли сама за няколко минути? — каза блондинката, след като остави телефона и се обърна към колежката си на гишето, нисичко, червенокосо момиче с цяло съзвездие от лунички и очи, сини като океански дълбини.

— Да, ще се справя — отвърна Триш с лек тексаски акцент.

Русата служителка натисна някакво копче и лампичката над една от автоматичните врати към залата светна зелено.

— Последвайте ме, господа — каза тя на двамата детективи.

Офисът на управителя беше в другия край на пълната с хора зала. Служителката от рецепцията почука три пъти. Отвори им мъж е впечатляваща външност — около половин глава по-висок от Робърт и с десетина килограма по-тежък, но само мускули. Носеше черна фланелка, която изглеждаше с два номера по-малка, и с късата си подстрижка приличаше на сержант от армията. Представи се като Джо Боуман.

— Сигурно идвате за Вики — добави, като покани детективите в стаята.

— Да.

Робърт седна на едното от двете кожени кресла. Джо се настани зад стилното черно-бяло бюро. Детективът огледа за няколко секунди управителя. Присви очи, сякаш искаше да напрегне паметта си.

— Изглеждате ми познат. Срещали ли сме се преди?

Джо го погледна изпитателно:

— Не мисля. Аз поне не си ви спомням.

Робърт се замисли, после сви рамене.

— Вие сте подали сигнала за изчезването на Виктория Бейкър, нали? — попита.

— Да.

— Защо?

Джо вдигна поглед от ръцете си и се усмихна сконфузено.

— Ами защото изчезна — отговори, като произнасяше всяка дума по-бавно от нормалното.

„Отворко“ — помисли си Робърт.

— Не, имам предвид защо точно вие. Съпруг ли сте й, гадже, любовник?

Джо погледна служителката от рецепцията, която още стоеше на вратата.

— Повече не ни трябваш, Кери. Аз ще се оправям.

Тя мълчаливо излезе и затвори вратата след себе си. Джо отново насочи вниманието си към детективите:

— Не съм й съпруг, нито гадже или любовник. Женен съм.

Кимна към една снимка на бюрото си, на жена с къса черна коса и заразителна усмивка. Робърт погледна снимката, но тъгата в очите на Джо го издаде. Детективът вече се досещаше за чувствата му към Виктория Бейкър.

— Трябваше да дойде на работа на дванайсети, но не се появи. Това изобщо не е в неин стил. Тя е много отговорен човек, голям професионалист, никога не е излизала в болнични, не си е вземала отпуск, винаги идва навреме.