Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Можете ли да ни кажете нещо друго, нещо странно, което сте забелязали?

— Освен любовните обяснения по телефона ли… не. Както казах, той беше доста затворен човек, не споделяше.

— Имаше ли някого във фирмата, с когото да са били по-близки?

— Не, доколкото знам. Джордж не дружеше с никого. Никога не излизаше на чашка е някого от нас. Вършеше си работата и толкова.

— Оставаше ли до късно?

— Всички го правим, когато случаят го изисква, но не за удоволствие.

— Значи единствената причина да смятате, че е имал любовна връзка, са подслушаните любовни обяснения по телефона, така ли?

Питърсън кимна и изпусна нов облак дим, този път надясно.

Робърт се почеса по брадичката, почуди се дали има смисъл да продължава.

— Благодаря за помощта. Ако се сетите нещо друго, моля обадете ми се — каза и подаде на адвоката една визитка.

Питърсън дръпна за последно от цигарата и я пусна на земята. Кимна на двамата детективи и тръгна към къщата.

— Господин Питърсън — извика Робърт след него.

— Да? — отвърна раздразнено адвокатът.

— Днес наистина е хубав ден. Защо не прекарате няколко часа навън с дъщеря си? Можете да поиграете на нещо. Изведете я да й купите сладолед или понички. Просто се позабавлявайте заедно.

Момиченцето още ги гледаше от прозореца на втория етаж.

— Казах ви, че има домашни.

— Неделя е. Не мислите ли, че и тя заслужава почивка?

— Да не би да се опитвате да ме учите как да възпитавам дъщеря си, детективе?

— Съвсем не. Просто ви давам идея какво да направите, за да не я изгубите. За да не намрази родителите си. — Робърт помаха за довиждане на момиченцето, което се усмихна срамежливо. — Както сам казахте, много е сладка. — Той отново се обърна към Питърсън. — Няма да остане такава още дълго.

Адресът, който търсеха, беше Оушън Булевард 535 в Санта Моника. Карлос реши да мине по панорамния път по брега на Тихия океан.

Крайбрежната магистрала на Лос Анджелис е мястото, където са снимани по-голямата част от американските реклами за коли. Шосето преминава по брега на Тихия океан от пясъчните плажове на Южна Калифорния до насечените скали на Северозапада. Преминава през старомодни крайбрежни градчета, много природни паркове и резервати.

Слънцето се беше вдигнало високо, температурата клонеше към 35 градуса и плажът на Санта Моника гъмжеше от хора. Ако зависеше от тях, двамата детективи щяха да вземат по една студена бира в някое от множеството крайбрежни барчета и мързеливо да гледат преминаването на деня, но нямаха избор.

Жената се казваше Рейчъл Блейт, но клиентите й я знаеха като Кристал. Робърт знаеше, че известният наркобос ще се опита да намери убиеца на Джени с всички средства. Краля познаваше улиците по-добре от детективите. Имаше връзки във всяка мръсна дупка. Робърт искаше да разбере, ако той откриеше нещо.

Докато Карлос паркираше, той набързо прегледа информацията, която имаха за Рейчъл Блейт.

— Само толкова? Това ли е всичко, което знаем за нея? — попита, докато четеше документа, даден му от Карлос.

— Да, чиста е, няма присъди, няма арести. Отпечатъците й ги няма в системата. Примерна гражданка.

Робърт направи разочарована гримаса. Това означаваше, че не можеше да използва полицейско изнудване като метод за убеждение.

Сградата на номер 535 беше впечатляваща. Лъскав двайсететажен жилищен блок, който внушително се издигаше над Оушън Булевард. Всеки апартамент имаше балкон колкото една средно голяма стая. Във входното фоайе имаше мраморен под, кожени дивани и полилей, който подхождаше повече за Бъкингамския дворец, отколкото за Санта Моника. Апартаментът на Рейчъл беше номер 44С, но когато наближиха стаичката на портиера, Карлос леко докосна ръката на Робърт и направи знак с глава към асансьора. От него току-що беше слязла негърка с впечатляваща външност. Правата й черна коса се спускаше небрежно върху раменете. Носеше тесни дънкови шорти и жълта фланелка, стегната в талията. Фигурата й беше достойна за централния постер на „Плейбой“. Чифт черни очила „Гучи“ защитаваха очите й от дневната светлина. Робърт веднага я позна като едно от момичетата, които бяха седели на масата на Краля в петък вечер. Детективите я изчакаха да ги отмине и да излезе на улицата. Няколко крачки им бяха достатъчни, за да я настигнат.

— Госпожице Блейт? — извика Робърт, когато се изравни с нея.

Тя спря и се обърна.

— Здравейте, познаваме ли се? — попита весело.