Крис Картър - Хамелеонът се завръща

След разговора със сутеньора в петък Робърт бе положил сериозни усилия да убеди капитан Болтър да постави престъпния бос под двайсет и четири часово наблюдение.

— Да, нашите хора са проследили една от тях до дома й — отговори Карлос, като извади листче от джоба си.

— Чудесно, можем да се отбием при нея след Питърсън. Хайде да тръгваме. Ти караш.

Малибу е впечатляваща трийсет и пет километрова крайбрежна ивица североизточно от Лос Анджелис. Там живеят известни личности като Барбара Стрейзанд, Том Ханкс, Дъстин Хофман, Робърт Редфорд и много други богати и прочути холивудски звезди. През по-голямата част от дългото пътуване към дома на Питърсън двамата детективи мълчаха. Мислите на Робърт бяха разделени между незабравимата нощ, прекарана с Изабела, и удивителното разкритие, което тя бе направила за разследването. Наистина ли беше стояла лице в лице с убиеца? Ако да, бил ли е дегизиран? Беше ли се уплашил, че е забелязала татуировките на китките му? Робърт знаеше, че убиецът не оставя нищо на случайността, но имаше макар и нищожна вероятност срещата му с Изабела да е била случайна. Робърт чувстваше, че съдбата става по-благосклонна към него.

— Ето улицата — каза Карлос, когато завиха по Виа Линда.

— Номер четири. Онова там е неговата къща.

Робърт посочи къща със светлосиня фасада. Отпред бяха спрени три коли, едната — чисто нов микробус „Шевролет Експлорър“.

По стандартите на Малибу къщата на Питърсън не беше нищо особено, но според разбиранията на Робърт и Карлос бе огромна. Представляваше триетажна съвременна постройка с голяма морава отпред, подстригана безупречно. Дъговидна павирана алея водеше от улицата до огромната входна врата, заобиколена от красиво аранжирани ярки цветя. Който се грижеше за тази къща беше перфекционист.

Робърт обичаше елемента на изненадата. Когато се обадиш предварително, хората имат време да измислят лъжи и да ги подредят в главите си. Ако можеше да го избегне, той предпочиташе да не си уговаря час за разпитите, а да се появява неочаквано. Полицай, разследващ убийства, който те засипва с въпроси, кара обикновения гражданин да се чувства уязвим.

На входната врата имаше месингова лъвска глава с клепало, излизащо от устата.

— Ексцентрично — отбеляза Карлос и похлопа три пъти. — Обзалагам се, че имат басейн в задния двор.

— Това е Малибу, новобранец. Всички къщи в района имат басейн, независимо дали искаш или не.

След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи русокосо момиченце на не повече от десет години. Съвсем не онзи, когото очакваха.

— Здравей. Татко ти вкъщи ли е? — попита Карлос, като се усмихна широко и се наведе, за да изравни лицето си с това на момиченцето.

Детето направи крачка назад и огледа двамата мъже за няколко секунди.

— Мога ли да попитам за кого да съобщя?

Карлос се стъписа от тези изразни средства.

— Разбира се, че може — отговори, като се опита да имитира помпозния й стил. — Аз съм детектив Гарсия, а това е детектив Хънтър.

Тя ги изгледа скептично.

— Бихте ли ми показали документите си, моля?

Карлос не се сдържа и се засмя:

— Разбира се.

Двамата детективи извадиха служебните си карти и развеселено изчакаха момиченцето да ги разгледа.

— Проблем ли има, детективе?

— Не, но бихме искали да говорим с татко ти, ако не възразяваш.

— Аз не наричам баща си „татко“. „Татко“ казват малките деца. Моля, изчакайте — хладно каза тя и затвори вратата.

— Какво беше това? — измърмори Карлос към Робърт, който сви рамене. — На колко години е това момиче? На десет? Можеш ли да си представиш каква ще бъде на петдесет?

— Тя не е виновна. Родителите й явно я карат да се държи като по-голямо дете, не й разрешават да излиза и да си играе, не я допускат да общува с други деца, искат да я направят примерна ученичка. Без да съзнават, те й вредят повече, отколкото й помагат.

Чуха приближаване на по-тежки стъпки. Най-после някой възрастен. Вратата се отвори и на прага се появи високият, слаб мъж, с когото бяха говорили в „Тейл и Джош“.

— Господин Питърсън, разговаряхме в петък. Детективи Гарсия и Хънтър.

— Да, разбира се, спомням си. Какво ви води тук, господа? Казах ви всичко, което знам.

— Няколко допълнителни въпроса, господине — намеси се Робърт. — Просто искаме да изясним някои неща.

— И смятате това да стане в дома ми? — раздразнено попита Питърсън.

— Ще ви отнемем само десет минути…

— Днес е неделя, господа. Обичам да прекарвам неделите със семейството си… необезпокояван. Ако искате да изяснявате нещо, секретарката ми с удоволствие ще ви запише час. Сега моля да ме извините.