Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Какво очите му?

— Изглеждаха необичайно.

— В какъв смисъл?

— Студени… безчувствени… плашещи. Сякаш ме мразеше от момента, в който ме беше видял.

— Какъв цвят бяха?

— Зелени. Много добре си ги спомням.

— Контактни лещи?

— Не, не мисля. Изглеждаха естествено.

— Добре, ти какво му каза, след като предложи да те почерпи?

— Отказах. Казах, че вече съм си поръчала.

— Ами символът?

— Мъжът се наведе напред и се облегна с две ръце на бара. Попита ме дали съм сигурна. Каза нещо от рода, че само искал да пийнем и да си поприказваме. Както и да е, ръкавите му се бяха вдигнали и китките му се показваха. Тогава видях символа, татуиран и на двете.

— На двете му китки?

— Да.

— Сигурна ли си, че беше същият символ? — попита Робърт и отново й показа рисунката.

— Да, същият. Дори го попитах какво е.

— Какво го попита?

— Попитах го дали татуировката има нещо общо с армията. Нали знаеш, понякога морските пехотинци и другите войници си татуират специални емблеми, за да подчертаят верността си.

— Какво ти отговори?

— Беше много уклончив. Бързо смъкна ръкавите си и каза, че татуировките не били нищо специално, нещо лично.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Татуировките не изглеждаха направени в професионално студио. Бяха груби, самоделни.

— Сигурна ли си?

— Така ми се стори.

— Каза ли нещо друго? Името си?

Робърт знаеше, че убиецът не би казал истинското си име, но трябваше да започне отнякъде.

— Не. След като го попитах за татуировките, изглеждаше малко раздразнен. Извини се, че ми е досадил, и си тръгна.

— Тръгна си от бара или просто те остави на мира?

— Не знам. Мисля, че излезе от бара, но не съм сигурна.

— Няма проблем, чудесно се справяш. Къде точно бяха татуировките?

Изабела посочи долната част на китката си, непосредствено под дланта.

— Точно тук.

— Колко големи бяха?

— Не много. Може би около три сантиметра, с тъмно мастило.

— Виждала ли си го пак оттогава?

— Не.

— Ами гласът му? Имаше ли нещо особено?

— Не помня.

— Да се върнем на бара, Изабела. Опитай се да си спомниш името му.

Тя затвори очи и си пое дълбоко въздух.

— Имаше ли нещо особено в бара? Например неонов знак, по-необичайна украса, може би нещо в разположението му?

— Беше отдавна. Изчакай една минутка да помисля.

Робърт поседя мълчаливо няколко секунди.

— Почти съм сигурна, че беше близо до някакъв плаж — обяви Изабела, като присви очи.

— Добре, да опитаме по друг начин. Не мисли за бара. Опитай се да си мислиш за приятелката, с която си била. Мозъкът ти ще направи по-лесно връзка с приятелката ти, отколкото със самото заведение. Единият спомен ще задейства другия.

— Бях с Пат. Не се бяхме виждали от известно време. — Изабела вдигна очи към тавана. След малко се усмихна. — Прав си. Като се замислих за Пат, си спомних. Бяхме във „Венис Уейлър“ във Венис Бийч.

— Знам го. Бил съм там няколко пъти — възбудено обяви Робърт. — Мога ли да те попитам още нещо?

— Разбира се.

— Ще можеш ли да обясниш на нашите специалисти как е изглеждал онзи мъж, за да направят фоторобот? Много ще ни помогнеш.

— Да, ще се постарая — стеснително сви рамене тя.

Робърт се приближи и я целуна по устата.

— Извинявай, че си изпуснах нервите. Наистина ме изненада, когато каза, че си виждала символа, а това е първият пробив, който правим по случая.

— Няма проблем.

Тя също го целуна. Робърт посегна към хлабавия възел, с който бе завързала ризата му около кръста си, и дрехата падна на пода. Все още не бяха хапнали нищо за закуска.

Беше поредният адски горещ ден в Лос Анджелис, температурата отиваше към трийсет градуса. Улиците гъмжаха от хора, които разхождаха кучета, тичаха за здраве или просто се шляеха.

Робърт излезе от апартамента на Изабела около обяд, след като най-после закуси. Тя все още бе малко неспокойна, но го увери, че ще се оправи.

— Ако това е нашият човек, тя можеше да бъде жертва — отбеляза Карлос, когато Робърт му каза новината.

— Знам. Ще изпратя художник в апартамента й да състави фоторобот. Но преди това искам да говоря с Питърсън от „Тейл и Джош“. Между другото, намери ли адреса му?

— Да. Виа Линда в Малибу — отвърна Карлос, като погледна записките си на компютъра.

— Малибу, а? — вдигна вежди Робърт.

Младежът кимна:

— Някои адвокати явно заработват доста.

— Предполагам. Намери ли някое от момичетата на Краля? Някакви новини в това отношение?