Крис Картър - Хамелеонът се завръща

След като Патриша си тръгна, Изабела помоли Робърт да остане през нощта с нея. Разкритието, че може би е говорила с убиеца, я беше наплашило. Чувстваше се самотна и уязвима и Робърт беше единственият човек, към когото можеше да се обърне, единственият, когото искаше до себе си. Той нямаше търпение да продължи търсенето, но не можеше да остави Изабела сама. Не тази нощ.

— Не можеш ли да заспиш?

Робърт не беше забелязал, че е будна. Извъртя се с лице към нея.

— Не, но по принцип не спя много. Нали вече ти казах.

— Не си ли уморен?

— Тялото ми е уморено. Мозъкът ми е буден. Мозъкът винаги надделява.

Тя се притисна до него и нежно го целуна по устата.

— Радвам се, че остана.

Той се усмихна. Изабела едва държеше очите си отворени, облегна главата си на гърдите му. От доста време Робърт не беше прекарвал две поредни нощи с една и съща жена. Нямаше време за любовни връзки, нямаше желание да споделя живота си с някого. Така предпочиташе.

Той внимателно премести главата й на възглавницата и умело се измъкна от леглото, без да я събуди. В кухнята намери бурканчето с нес кафе, което тя бе купила специално за него, и на устните му грейна усмивка. Направи си силно кафе, после отиде в хола и се настани на удобния диван. Не спираше да мисли за двата разпита от изминалия ден. Отново изглеждаше, че е намерил връзка между двете жертви. Джени И Джордж се бяха познавали, нямаше съмнение. „Сексуални оргии — помисли си той. — Може би има сексуален мотив“. Дали убиецът си набелязваше за жертви хора с разюздан полов живот? Все още имаше повече въпроси, отколкото отговори, но Робърт чувстваше, че малко по малко се приближават до развръзката. За първи път в това разследване изпитваше ентусиазъм. За първи път имаха нещо, за което да се захванат — лице може би.

Той отпи глътка силно кафе и се запита колко още чаши трябва да изпие, за да издържи през деня. Погледна часовника си — 6:00. Време беше да се приготвя.

Той бавно отвори вратата на спалнята. Изабела спеше спокойно. Когато излезе, все още не се беше събудила.

Сутрин Робърт рядко пристигаше в отдела преди осем часа, но събитията от последните два дни го бяха заредили с нова енергия. Днес се чувстваше ентусиазиран, както през първите си дни като детектив.

— Ти изобщо прибирал ли си се вкъщи, или си се преместил да спиш в службата? — попита изненадано, когато завари Карлос седнал на бюрото си.

— Капитанът иска да те види веднага — отвърна партньорът му, без да обръща внимание на забележката.

Робърт погледна часовника си.

— Сигурно се шегуваш. Седем и половина е!

— Знам. Обади се в седем. Тъкмо бях дошъл.

— Дошъл си в седем? Абе, хора, вие не спите ли? — измърмори Робърт, докато сваляше якето си. — Каза ли защо иска да ме види?

— Не.

— Вчера дадохме ли му доклад?

— Да, аз. Малко по-късно от десет сутринта, за когато го искаше, но все пак го получи.

Робърт подуши прясно бразилско кафе и си помисли, че точно това му трябва, преди да отиде при капитана.

Оперативната зала беше почти празна. Там беше само детектив Морис, застанал до прозореца. Върху бюрото и по пода наоколо бяха разхвърляни листа. Изглеждаше така, сякаш не се е прибирал вкъщи от дни. Робърт му кимна за поздрав, но Морис дори на забеляза присъствието му. Робърт спря пред кабинета на капитана и почука на вратата.

— Влез! — изкрещя Болтър отвътре.

Въпреки че бе още рано, в стаята беше горещо. Нямаше климатик, всички прозорци бяха затворени и двата големи вентилатора не работеха. Капитанът седеше на бюрото си и четеше сутрешния вестник.

— Рано си дошъл — отбеляза Робърт.

— Винаги идвам рано — отговори Болтър, като го погледна.

— Искал си да ме видиш.

— Да. — Капитанът отвори горното си чекмедже и извади копие на фоторобота, който беше направила Патриша. Посочи монитора си. — Ела да погледнеш.

Робърт заобиколи двете големи кресла и застана зад началника си. На екрана имаше няколко различни версии на рисунката — с дълга и къса коса, с брада, мустаци, очила — общо двайсет.

— Опитахме всички възможни комбинации и изпратихме рисунките във всеки полицейски участък в Ел Ей. Ако този човек още е наоколо, рано или късно ще го хванем.

— Все още е наоколо, сигурен съм — убедено каза Робърт. — Ще проверим по баровете и клубовете. Започваме тази вечер от Санта Моника. Ако имаме късмет, може наскоро някой да го е виждал.

— Хубаво…

Капитанът изглеждаше смутен от нещо.