Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Възможно е, трудно е да се каже. На тези партита всеки играе с всеки, ако разбирате какво искам да кажа, но си спомням, че съм го виждала да се заиграва с други мъже.

Робърт и Карлос се ококориха от изненада.

— Сигурна ли сте? — попита по-възрастният детектив.

— О, да. Освен това доста се развихряше.

— Как може човек да отиде на такова парти?

— Не може, освен ако не е поканен. Това не са платени партита. Домакинът, обикновено някоя богата мижитурка, наема моделите и поканва когото реши. Ако не си му приятел, няма покана.

Робърт беше очаквал този отговор.

— Тези партита във вторник вечер ли се организират?

— Няма определен ден. Организират се, когато богатата мижитурка реши.

— Миналия вторник имало ли е?

Рейчъл се замисли за няколко секунди.

— Ако е имало, не е било за момичета.

— Да ви е направил впечатление някой по-странен тип на тези партита?

Рейчъл се изсмя:

— Освен онези, които обичат някой да пикае върху тях, да стъпва с високи токчета по топките им, да ги връзва и бие с камшик, да ги облива с разтопен восък и да им пъха разни предмети в задника?

— Да, освен тези.

— Не, не съм виждала по-странен тип от тях.

— Участват ли на партитата други жени, освен моделите?

— Понякога. Някои гости водят жените или любовниците си. Някои двойки са доста разкрепостени — изкиска се момичето.

— Някой да ви е направил по-особено впечатление?

— Не обръщам особено внимание на участниците в партитата. Аз отивам да работя. Външният вид на хората не засяга работата ми. Ако му обръщам внимание, няма да мога да си я върша.

Робърт се досещаше защо.

— Джени във вашия блок ли живееше? — попита Карлос.

— Не. Не знам къде живееше. Не знам къде живеят другите момичета. Краля предпочита така. Както и да е, апартаментът сигурно вече е разчистен.

— В какъв смисъл?

— Всички апартаменти са негова собственост. Когато едно момиче си тръгне, веднага идва друго. Той се грижи добре за нас.

— Вижда се — отбеляза Карлос, като махна към лъскавата сграда. — Какво ще стане с вещите й? Ако е оставила нещо, имам предвид.

— Повечето неща принадлежат на Краля. Той обзавежда апартамента, дава ни дрехи, парфюми, гримове, каквото се сетите. Знае как да глези момичетата си.

Тримата замълчаха за няколко секунди.

— Може ли да си ходя сега? — нетърпеливо попита Рейчъл.

— Да, благодаря за помощта… О, още нещо — извика Робърт след нея.

Тя се обърна и като въздъхна силно, погледна двамата мъже. Отново беше сложила черните очила на очите си.

— Спомняте ли си да сте виждали някого с подобна татуировка?

Той й показа малка рисунка на двойния кръст. Рейчъл погледна листчето, намръщи се и поклати глава:

— Не, никога не съм виждала това.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Добре. Благодаря отново. — Робърт сгъна листчето и го прибра в джоба си. Подаде една от визитните си картички на момичето. — Ако видите някого с подобна татуировка или срещнете символа на друго място, обадете ми се.

Тя взе визитката и се усмихна:

— Мога и иначе да ви се обадя.

— Мисля, че те хареса — каза Робърт, като потупа Карлос по рамото, след като Рейчъл се отдалечи.

— Мене ли? Каза, че ще се обади на теб. Може пак да се срещнете и кой знае, дори да те заведе на някое от тези екстремни партита.

Качиха се в колата на Карлос, без да обърнат внимание на черния микробус, паркиран от другата страна на улицата. Същата кола ги следеше през целия ден. Шофьорът ги наблюдаваше с мрачен интерес.

Робърт лежеше буден в мрака и гледаше тавана. Умът му беше твърде зает с мисли, за да заспи.

Това ли беше начинът, по който убиецът избираше жертвите си? От барове, клубове, партита?

Този убиец не действаше по определена закономерност и Робърт имаше чувството, че пропуска нещо, но не можеше да определи какво. Чувстваше се изтощен, изстискан. Колкото и да се стараеше, мозъкът му не спираше да работи за повече от няколко секунди. Знаеше, че започва да пропада в същата бездна, както преди, и партньорът му е тръгнал по същия път. Не можеше да допусне това да се случи.

Единственият шум в стаята бе лекото дишане на брюнетката, спяща до него. Косата й беше мека и лъскава, кожата й — прекрасно гладка. Присъствието й го успокояваше.

След краткия разговор с Рейчъл Блейт Робърт и Карлос се бяха върнали в отдела. Там Робърт се срещна с Патриша Фелпс, полицейската художничка, и двамата отидоха в апартамента на Изабела. Карлос бе решил да остане в службата, за да провери още няколко неща. Изабела се постара да си спомни всичко, което можеше, за татуирания мъж, когото бе видяла няколко месеца по-рано. Бяха й необходими четирийсет и пет минути и три чаши чай, но накрая Патриша състави компютърен образ, за който Изабела потвърди, че много прилича на мъжа, който беше видяла.