Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Мислиш ли, че убиецът наистина щеше да го остави жив, ако бяхте налучкали победителя?

Робърт поклати глава:

— Не знам.

Настъпи неловко мълчание.

— Какво е взел? — попита след малко Карлос, като потърка брадичката си.

— Какво имаш предвид? — не разбра Уинстън.

— Каза, че убиецът взема част от тялото от всяка жертва, като трофей.

— А, да.

Патологът вдигна парчето бял плат, закриващо слабините на жертвата.

— Боже мой! — възкликна Карлос и закри устата си с ръце. Знаеше, че убиецът е отрязал тази част на тялото, докато жертвата е била още жива.

След минута мълчание Робърт каза:

— Нека да позная… момчетата от лабораторията не са открили нищо в колата.

— Ахааа! — възкликна патологът и вдигна ентусиазирано десния си показалец. — Открили са косъм. И то не от жертвата.

Голямата опашка пред клуб „Вангард“ в петък вечерта изненада Карлос.

— Не мога да повярвам, че клубът е пълен. Говори се, че заведението е огромно.

— Не е пълен — уверено заяви Робърт.

— Откъде знаеш?

— Това е психологически трик. Ако те накарат да чакаш на опашка, това увеличава очакванията ти. Засилва желанието ти да влезеш. Ако клубът е пълен, това обикновено означава, че е хубав.

— Така е.

— Майсторлъкът е да те накарат да чакаш точно толкова, колкото трябва. Ако не преценят времето, на клиентите може да им писне. Никой не обича да чака твърде дълго.

— И това е вярно.

Без да обръщат внимание на опашката, детективите отидоха най-отпред, при яките охранители на входа.

— Съжалявам, господа, трябва да се наредите на опашка като всички останали — каза единият, като постави ръката си на рамото на Карлос.

— О, не, ние сме със специални пропуски — каза закачливо Робърт и показа детективската си значка.

Бодигардът провери служебната му карта и вдигна ръката си от рамото на Карлос.

— Някакъв проблем ли има, детективе?

— Не, само търсим един човек.

Двамата охранители се спогледаха разтревожено.

— Не искаме проблеми.

— Ние също. Затова, ако ни пуснете, това ще бъде добро начало — каза Робърт, като се вгледа предизвикателно в лицето на единия. Без да отмести очи от неговите, мъжагата се отдръпна и отвори вратата.

— Приятна вечер, господа.

Детективите влязоха в скъпо обзаведеното фоайе. Звуковата вълна веднага ги удари. Музиката беше силна, много силна. В това първо помещение имаше малко хора; едни танцуваха, други само си приказваха.

Робърт и Карлос влязоха в главния салон. Тук музиката беше два пъти по-силна, отколкото във фоайето, и по инстинкт Робърт запуши ушите си с пръсти.

— Какво става, старче? Музиката на младото поколение май не ти понася — пошегува се Карлос.

— Музика ли? Това е просто… силен шум.

— Огромно е! — възкликна Карлос, като огледа грамадната зала, която величествено се откри пред тях.

Робърт отвори широко очи, опитвайки се да оцени истинските размери на мястото. Дансингът беше зает от разноцветна и енергична тълпа, движеща се в ритъма на последните дръм-енд-бейс и дърти фънк парчета. Прожекторите и лазерите образуваха светли фигури между танцуващите. Атмосферата във „Вангард“ беше заразителна. Хората идваха да купонясват и им личеше. Робърт и Карлос обаче не бяха тук за удоволствие. Трябваше да намерят Краля. Вляво от главния дансинг видяха малко, оградено е въже стълбище, водещо към по-горно ниво.

— Там — посочи Робърт. — Това трябва да е терасата за специални гости.

Карлос кимна и се намръщи при вида на двама телохранители с вид на професионални борци, които стояха в основата на стълбите. Робърт огледа горния етаж. В досието, което бяха взели от прокуратурата, имаше всякаква информация за престъпния бос, включително няколко снимки. Скоро Робърт видя самия Крал, седнал удобно в компанията на четири жени.

— Ето го. Последната маса вдясно.

Детективите си проправиха път между танцуващите, като се стараеха да избягват неволните удари и сръгвания от тълпата. Една красива брюнетка обгърна с ръце врата на Робърт.

— Ммм, обожавам мускулести мъже — измърка, като го придърпа към себе си. — И какви хубави сини очи. Хайде да танцуваме, красавецо.

Целуна го страстно по устата, като наведе главата му назад.

Той с мъка освободи устните си от нейните. Дори на оскъдната светлина забеляза, че зениците й са разширени.

— След малко ще дойда да танцуваме, сладурано. Първо трябва да отида до тоалетната — измънка той първото оправдание, което му хрумна.