Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Защо не си избрах по-лесна професия — заразсъждава на глас. — Защо не станах готвач или дърводелец?

Причината беше проста. Колкото и банално да звучеше, Робърт искаше да направи света по-добър и всеки път, когато хванеше убиец, знаеше, че малко е променил нещата. Това му доставяше удоволствие, несравнимо с никое друго — чувство за значимост, въодушевление, знанието, че благодарение на точното разчитане на уликите, спокойствието и правилното тълкуване на факти, които са изглеждали несвързани и избледнелите спасил живота на много хора. Робърт си разбираше от работата и го знаеше.

Той отпи глътка уиски, задържа го за момент в устата си, после го преглътна, като се наслаждаваше на лекото парене в гърлото. Затвори очи и облегна главата си назад, опита се да изгони от съзнанието си мислите за събитията от изминалия ден, но те отекваха в паметта му като гръмотевици. Алармата на телефона му го стресна. Той опипа джобовете си, но бяха празни.

— Проклятие!

Телефонът беше върху малкия стъклен бар. Беше го оставил там заедно с портфейла и ключовете си.

Робърт остави чашата на пода, бавно се изправи и погледна часовника си.

„Кой, по дяволите, ми праща съобщение в този безбожен час?“ Погледна телефона.

Надявам се, че си добре. Беше ми много приятно да се видим днес, макар и съвсем за кратко. Изабела. Робърт съвсем беше забравил бързия обяд. Той се усмихна и в същото време се почувства виновен, че за втори път я бе изоставил толкова набързо. Написа отговор: Мога ли да ти се обадя? Изпрати го и се върна на дивана.

След минута телефонът завибрира и сигналът за получено съобщение отново наруши тишината в стаята.

Да, будна съм… Обади ми се.

Робърт отпи глътка уиски, после натисна копчето за обаждане.

— Ало… Мислех, че вече спиш — тихо каза тя.

— И аз мислех същото за теб. Не е ли малко късно за преподавателка? Нямаш ли часове утре? — попита той и леко се усмихна.

— По принцип не спя много. По пет-шест часа максимум. Мозъкът ми винаги работи. Така е при учените.

— Пет-шест часа? Не е никак много.

— Кой ми го казва? Ти защо не спиш?

— И аз спя малко. Характерно е при моята професия.

— Трябва да се научиш как да разпускаш.

— Знам. Старая се — излъга той.

— Като заговорихме за работата ти, всичко наред ли е? Изглеждаше доста разтревожен, когато ти се обадиха днес.

Робърт замълча за минута и разтърка уморените си очи. Замисли се колко наивни са повечето хора, как не подозират, че злото ги дебне на всеки ъгъл. Част от работата му беше да поддържа това тяхно невежество.

— Всичко е наред, обикновена работа. Винаги има известно напрежение.

— Сигурна съм. Повече напрежение, отколкото мога да си представя. Както и да е, радвам се, че се обади.

— Извинявай, че пак се наложи да тръгна толкова спешно. Някой ден ще се реванширам.

— С удоволствие… точно затова си мислех. Искаш ли да дойдеш на вечеря у нас в събота вечерта?

Робърт се опита да си спомни дали има някаква уговорка за събота вечер.

— Зает ли си в събота? — малко разочаровано попита тя.

— Не, не, свободен съм. В колко часа да дойда?

— Какво ще кажеш за шест?

— Звучи чудесно. Ще донеса нещо за пиене.

— Идеално. Спомняш ли си адреса?

— По-добре ми го дай, за всеки случай. Онази нощ бях доста пиян.

— На мен ли го казваш?

Двамата се засмяха.

На другата сутрин Робърт и Карлос отново отидоха в окръжната патоанатомична лаборатория. Доктор Уинстън им се беше обадил около десет часа, след като бе завършил аутопсията на новата жертва. Искаше двамата детективи да са първите, които ще чуят резултатите.

Тялото на Джордж Слейтър лежеше върху металната маса в дъното на помещението. От кръста надолу бе покрит с бял чаршаф. Повечето вътрешни органи бяха извадени, претеглени и подредени върху метална табличка. Доктор Уинстън пусна детективите в секционната и ги остави да чакат при вратата, докато разглеждаше малко парче тъкан.

— Едно нещо е сигурно — отбеляза патологът, като вдигна очи от микроскопа. — Нашият убиец е много изобретателен.

Едва тогава Робърт осъзна колко изтощен изглежда доктор Уинстън. Рядката му коса бе разрошена, изражението — измъчено, очите — уморени.

— Убийство е, нали? — попита Робърт, като посочи призрачно бледото тяло на масата.

— Няма съмнение.

— Извършено от нашия убиец?

— О, да. Освен ако някой друг не знае за това.

Патологът се приближи до тялото и детективите го последваха. Той вдигна главата на жертвата на десетина сантиметра от повърхността на масата. Робърт и Карлос се наведоха едновременно, като почти удариха челата си в тила на трупа. Ясно видяха познатия символ.