Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Човекът в колата не помръдваше.

По челото на Тим се стичаха струйки пот. Той си пое дълбоко дъх, за да спре треперенето на ръцете си. Знаеше какво трябва да направи. С рязко движение дръпна вратата. Части от секундата по-късно автоматът му бе насочен към главата на шофьора.

— Боже мой! — изкрещя. Бързо се отдръпна от колата, извърна се и бързо вдигна лявата си ръка на носа.

— Какво има, Тим? — изкрещя Трой, заместник-командирът, като се приближи до дясната врата.

— Проклета смрад, на развалено месо.

Тим едва се сдържа да не повърне, закашля се силно. Топлата миризма на разложена плът бързо се разнесе в околния въздух. На Тим му трябваха няколко секунди да се съвземе. Сега трябваше да се увери, че жертвата е мъртва.

Робърт, Карлос, капитан Болтър и доктор Уинстън нетърпеливо наблюдаваха действията на отряда извън оградената зона. Всеки имаше слушалки и чуваше разговора между спецполицаите. Точно зад тях бе спряна линейка с медицински екип.

Тим отново погледна жертвата. Беше мъж. Ръцете му бяха вързани за кормилото, а единствената му дреха бяха чифт раирани боксерки, напоени с кръв. Цялото му тяло беше покрито е големи тъмни мехури, напомнящи циреи, и зачервявания като от слънчево изгаряне. Някои от мехурите се бяха пукнали и от тях изтичаше гъста жълтеникава слуз.

— Това гной ли е? — попита Трой, който надничаше през дясната врата.

При този коментар на лицето на доктор Уинстън се изписа тревога.

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна се Тим. — Да не съм лекар?

С треперещи ръце посегна към врата на жертвата и опипа сънната артерия.

— Няма пулс — извика след няколко секунди.

— Кхъ…

Внезапно жертвата наклони главата си напред и изплю кръв върху кормилото, таблото и предното стъкло. Тим отскочи назад и в бързината се спъна и падна.

— Мамка му! Жив е.

Гласът му беше изпълнен с ужас. Трой, който за малко не беше застрелял жертвата при рязкото движение на главата й, изкрещя:

— Санитар!

Всички бяха шокирани. Робърт и Карлос се втурнаха към колата, следвани от капитана и доктор Уинстън.

— Докарайте носилка!

Тим, все още задъхан, беше скочил на крака. Трой изтича при него откъм шофьорското място.

— Да го освободим! — Тим измъкна ножа си от колана. — Господине, чувате ли ме? — изкрещя, но жертвата отново бе загубила съзнание. — Не мърдайте, ще освободя ръцете ви и ще ви закараме в болница. Не губете съзнание!

Тим внимателно сряза кървавото въже, стягащо лявата ръка на мъжа, и тя се отпусна безжизнено в скута му. Тим повтори процедурата с другата ръка. След секунди човекът беше свободен.

Трой се огледа за медиците, които още не бяха дошли при колата. Неочаквано жертвата отново се изкашля и изплю още кръв върху униформата на Тим.

— Къде, по дяволите, е носилката? — изкрещя полицаят.

— Идваме.

Един от санитарите се приближи до вратата на шофьора. След секунди и останалите от екипа стигнаха до колата.

Робърт, Карлос, Болтър и доктор Уинстън мълчаливо изчакаха санитарите да качат жертвата на носилка, а после — в линейката. От вонята им се гадеше.

— Къде ще го закарате? — попита Робърт най-близкия санитар.

— В болница „Гуд Самаритан“. Тя е най-близката със спешно отделение.

— Жива ли е жертвата…? — скептично попита капитан Болтър. — Първо си играе игрички, после ни оставя жива жертва? Какво, по дяволите, е намислил? Дали не е свалил гарда?

Робърт поклати глава:

— Не знам, но съм сигурен, че не е свалил гарда. Това може да е част от играта.

— Дали някой не го е прекъснал? Някой случаен минувач да го е изненадал? — попита капитанът, като се огледа.

— Не — уверено отвърна Робърт. — Нямаше да ни се обади, ако не е искал да открием точно това, което има тук. Няма грешка.

— Само не ми казвай, че се е разкаял и е оставил този човек жив след целия вчерашен театър.

— Не знам, капитане — раздразнено се сопна Робърт. — Но скоро ще разберем. — Обърна се към Карлос. — Какво се разбра за колата?

— Собственост е на… Джордж Слейтър, трийсет и три годишен, адвокат в „Тейл и Джош“ в централен Лос Анджелис — прочете младежът от получения факс. — Обявен е за изчезнал от жена си, Аманда Слейтър. Не се прибрал вкъщи от редовната игра на покер във вторник вечер.

— Имаме ли снимка?

— Да, онази от формуляра за изчезнало лице, който е попълнила жена му.

Карлос извади черно-бяла разпечатка.

— Дай да видя.

Човекът на снимката носеше скъп на пръв поглед костюм и косата му бе пригладена назад. Приликата с полумъртвото тяло, което санитарите измъкнаха от колата, беше очевидна.