Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Той остави сакото си на облегалката на стола и седна с лице към входа. По навик погледна телефона си за съобщения или пропуснати повиквания — нямаше. Поръча си диетична кола и набързо прегледа менюто. Чудеше се дали ще познае Изабела, когато я види. Спомените му от уикенда бяха мъгляви.

Все още не спираше да мисли за събитията от изминалия ден. Защо надбягване с кучета? Ако убиецът искаше хазартна игра, защо не конни надбягвания, рулетка или друго, по-популярно занимание? Дали имаше някакъв скрит замисъл? И както беше казал капитанът, защо беше решил да си играе с тях точно сега? Вина? Разкаяние? На Робърт не му се вярваше. Мислите му бяха прекъснати от келнера, който наля кока-колата му в изстудена чаша. Когато отпи първата глътка, цялото му внимание бе привлечено към вратата.

Изабела изглеждаше потресаващо. Дългата й тъмна коса падаше върху раменете. Маслиненозелените й очи бяха удивителни дори от разстояние. Носеше тънка черна памучна блуза и разкопчаното горно копче на деколтето й разкриваше част от гърдите й. Прилепналите й дънки подчертаваха всяка извивка на краката. Робърт вдигна ръка, за да я повика, но тя вече го беше забелязала до прозореца. Усмихна се и тръгна към масата му. Той се изправи и понечи да й подаде ръка за стандартно здрависване, но тя се наведе и го целуна два пъти, по двете бузи. Парфюмът й беше лек и екзотичен, много женствен и възбуждащ. Робърт издърпа стола от отсрещната страна на масата и я покани да седне — кавалерски жест, много необичаен за него. Изчака я да седне, преди да се върне на своето място.

— Лесно ли го намери? — попита тя с бодър глас.

— Да, без проблем. Изглежда много хубаво — отбеляза той, като се огледа.

— Да, хубаво е, имай ми доверие. — Тя отново се усмихна. — Храната е много сочна.

„Точно в десетката“ — помисли си той.

— Съжалявам. Това изречение ми се изплъзна неволно вчера. Понякога мозъкът ми работи по-бързо от устата и не се изразявам така точно, както бих искал.

— Няма проблем. Стана ми забавно.

— Изглеждаш страхотно — реши да смени темата той, знаейки, че комплиментите са идеален начин за измъкване от неловки ситуации.

— Благодаря. Много си мил.

— В университета ли работиш?

— Да.

— В медицинския или в биологическия факултет?

Изабела го погледна изненадано:

— Занимавам се е биомедицински изследвания. Чакай, как разбра? О, Боже! Само не ми казвай, че мириша на формалдехид!

Робърт се засмя:

— Не, не миришеш. Ухаеш прекрасно, ако трябва да съм честен.

— Благодаря. Кажи ми все пак как се досети.

— От наблюдения — започна да скромничи Робърт.

— Наблюдения ли? Моля те, кажи ми нещо повече.

— Малко над китките си имаш лека вдлъбнатинка — обясни той, като кимна към ръцете й. — Изглежда, че си носила гумени ръкавици. Следите от бял прах около ноктите ти приличат на талка, който се използва при хирургическите ръкавици. Затова предположих, че цяла сутрин си била с ръкавици.

— Леле. — Тя се усмихна стеснително. — Само че освен това преподавам. Белият прах може да е от тебешир.

— Прахът е друг. Талкът е по-фин и по-трудно се отмива. Затова го има само около ноктите ти, а не по целите ти пръсти. Освен това е на двете ти ръце. Затова, освен ако не пишеш и с двете, продължавам да поддържам теорията за ръкавиците.

Тя остана загледана в него няколко секунди.

— Другата улика е, че медицинският факултет на Калифорнийския университет е зад ъгъла — добави Робърт, като кимна в съответната посока.

— Добър си. Наистина цяла сутрин бях с ръкавици.

— Както казах, просто наблюдение.

— Впечатлена съм.

— Аз също. Каза, че преподаваш. Не ти личи.

— Така ли? А как трябва да изглежда една преподавателка?

— Ами нали се сещаш… — измънка той, като се опита да подбере подходящите думи. — По-стара, по-дебела, по-плешива, с големи очила…

Изабела се засмя и прокара пръсти през косата си, дръпна я настрани, но един кичур частично закри лявото й око. Всяко нейно движение беше прелестно. Възбуждаше го.

— Не всички преподаватели изглеждат така.

— Да, виждам.

Келнерът отново дойде да вземе поръчката им.

— Синьорина Изабела, коме ста?

— Ва бене. Грацие, Луиджи 1 1 Госпожице Изабела, как сте? — Добре. Благодаря, Луиджи. (ит.). — Б.пр. .

— Какво ще желаете днес? — попита той с много изразен италиански акцент.

Изабела нямаше нужда да гледа менюто, за да си избере. Знаеше точно какво иска.

— Какво ще ми препоръчаш? — попита Робърт, който нямаше представа какво да вземе.