Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Съжалявам, човече, ако имах повече време…

Робърт знаеше, че колегата му е направил всичко, което беше по силите му. Както бе казал, ако беше толкова лесно, всички щяха да си изкарват прехраната със залагания.

— Хънтър, Гарсия, искам да поговорим — с твърд глас нареди капитанът.

Нещата не вървяха по план, поне не по неговия. Той се върна в кабинета си. Тежките му стъпки прокънтяха в тихото помещение. Робърт и Карлос го последваха мълчаливо.

— Какво, по дяволите, става? — попита Болтър още преди да затворят вратата.

— А ти какво мислиш, че става, капитане? Убиецът отново е избрал жертва. Само че този път ми даде избор. Ако бях улучил правилното куче, жертвата щеше да оцелее.

— При последното обаждане каза ли ти къде е жертвата?

— Не, засега не.

— Играе ли си с нас?

— Така изглежда.

Капитан Болтър се обърна към прозореца. След петнайсет дълги секунди отново заговори:

— Защо? Досега не го е правил. Никога не ни е давал възможност да спасим някоя жертва. Защо сега? Защо надбягвания с кучета?

— Не мога да кажа защо сега и защо надбягвания с кучета, но логичното обяснение за тези игрички е, че иска да сподели вината.

— Какво? Сериозно ли говориш?

— Това е психологическа игра, капитане. Той иска да сподели вината с някого, в този случай — с мен. Иска да ме накара да се почувствам така, сякаш съм допринесъл за смъртта на жертвата, като не съм познал победителя в надбягването. Така аз съм също толкова виновен, колкото е и той.

Капитан Болтър се обърна към двамата детективи. В гласа му прозвуча раздразнение:

— Искаш да кажеш, че изведнъж убиецът е започнал да чувства вина? Че изпитва разкаяние?

— Не съм сигурен.

— Е, тук ти си специалистът.

— Възможно е, но кой знае? При предишните убийства са били само двама играчи — убиецът срещу жертвата. Никой нищо не е могъл да направи. Решението за убийството е било на убиеца. Като ме накара да избера куче, той ме включи в играта. В неговото съзнание той вече не е отговорен за смъртта на жертвата. Аз съм виновен.

— Сякаш ти си му казал да го направи, така ли? — намеси се Карлос.

Робърт кимна:

— Да. И понеже вече не чувства, че сам е взел решението за убийството…

— Не се смята за виновен — довърши Болтър.

— Освен това може би цели да ни смути и да забави разследването.

— Да, определено ме смути — тросна се капитанът.

— А може би е измислил тази игра само за удоволствие.

Капитан Болтър поклати глава:

— Този мръсник ни се подиграва, това прави.

— Изглежда от доста време го прави, капитане…

Карлос тутакси съжали за думите си. Капитанът го изгледа като гладен ротвайлер, готов да го разкъса.

— Установихте ли вече самоличността на жертвата в моргата?

— Още не сме, но в петък ще се срещнем с един човек, който може да ни насочи на следа.

— Не работите много бързо.

— Работим колкото можем — намеси се раздразнено Робърт.

— Дано тази следа да ви заведе някъде. Тази работа започва да ми прилича на цирк, а аз мразя циркаджийските изпълнения.

Робърт разбираше гнева на капитана, същия гняв, който напираше в него. Знаеха, че убиецът се кани да ликвидира нова жертва, но нямаха представа кога, къде и кого. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат следващото телефонно обаждане.

Робърт пристигна на Уейбърн Авеню точно в един часа. Никога не беше виждал толкова много закусвални, пицарии и ресторанти за бързо хранене на едно място — това беше раят на вредната храна. Улицата гъмжеше от студенти, които търсеха най-евтиното предложение за обяд. На Робърт не му беше трудно да намери ресторант „Панчета“, заврян между един „Пица Хът“ и книжарница за канцеларски материали.

Входът на ресторантчето беше приятно украсен с цъфнали цветя — всичко в червено, зелено и бяло. Заведението беше малко и напомняше на типична италианска закусвалня. Дървените маси бяха постлани с покривки на бели и червени карета. Силна миризма на сирене проволоне, бразеола и салам посрещаше клиентите.

Робърт изчака малко на входа, наблюдавайки келнерите, сновящи между масите. Огледа цялото помещение. Изабела още не беше дошла. Оберкелнерът го заведе до една ъглова масичка при отворения прозорец. Когато минаваше през ресторанта, две млади жени, на не повече от двайсет и пет, го проследиха с очи. Робърт забеляза това и отговори на комплимента с уверена усмивка. Тя беше посрещната със свенлив смях и предизвикателно намигане от страна на едното момиче.