Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Мобилният телефон на Робърт иззвъня и накара всички да подскочат. Той погледна дисплея — неизвестен номер.

— Той е.

— Кой? — полюбопитства Лукас.

Карлос постави пръст на устните си в знак към всички да замълчат.

— Детектив Хънтър.

— Кое куче избра?

Робърт погледна Лукас и вдигна вежди. Лукас се замисли за секунда, после вдигна дясната си ръка с изпънати пръсти. В очите му обаче не личеше убеденост.

— Три секунди, Робърт.

— Пета, кучето на пета пътека.

Връзката прекъсна.

Настъпи тишина. Робърт не разбираше нищо от надбягвания с кучета и беше сигурен, че убиецът знае това.

— Резултатът? Как ще разберем кой е спечелил? — наруши мълчанието Карлос. — Можем ли да гледаме надбягването?

— Не, не можем да го гледаме, но резултатът ще излезе около минута след финала.

— Колко време трае обикновено?

— Трийсет-четирийсет секунди.

— Значи така, ще чакаме като идиоти?

— Няма какво друго да направим — въздъхна Робърт.

Лукас опресни уебстраницата на монитора.

— Ето, вече ги пуснаха.

— Откъде разбра? — попита Карлос.

Лукас посочи горния край на страницата, където пишеше: „Надбягване: провежда се в момента“. Всички стояха неподвижно, втренчени в екрана, сякаш, виждаха трасето за надбягвания. За момент сякаш никой не дишаше. Карлос премести тежестта си на левия крак, но и тази поза не му беше удобна. В помещението се чувстваше силно напрежение.

Робърт започваше да става нетърпелив. Тази работа не му харесваше. Защо убиецът си играеше така с тях? Дали знаеше, че един от детективите е комарджия?

Детектив Морис наруши мълчанието:

— Опресни страницата.

— От началото на надбягването са минали само десет секунди.

— Нищо, опресни я.

— Добре, добре. — Лукас натисна бутона за опресняване на страницата. На екрана остана същият надпис: „Провежда се в момента“. — Виждаш ли? Още няма резултат.

Нетърпението караше всички да се чувстват неловко. Детективите потропваха нервно, но не отместваха очи от екрана. Секундите им се струваха като часове. Карлос започна да разтрива челото и слепоочията си. Морис бе изгризал нокътя на единия си палец и сега започна и другия. Робърт не беше проронил дума, откакто бе започнало надбягването.

— Не можем ли да се обадим в клуба и да кажем, че някой ще умре, ако кучето на пета пътека не спечели? — попита Морис.

Карлос се изсмя:

— Да, разбира се, че можем. Ще те помислят за някой луд комарджия, който е заложил целите си спестявания на това куче.

Морис осъзна колко глупаво звучеше предложението му. Лукас отново опресни страницата. Все още нямаше резултат.

— Дълго се проточи. Вече минаха две минути — неспокойно отбеляза Карлос.

— Знам. Това не ми харесва.

— Защо, защо? — попита Морис, неспособен да скрие тревогата си.

— Обикновено, ако се забавят твърде дълго, това означава, че резултатът се обсъжда от съдиите. Две или повече кучета са пресекли финала едновременно и трябва да се види фотофинишът, за да се реши кой е победителят. Ако не успеят да различат кой е минал първи, могат да обявят поделен финал.

— Какво, по дяволите, е поделен финал?

— Ама ти нищо ли не разбираш от надбягвания, Гарсия? Това означава равен резултат. Две или повече кучета могат да станат победители.

— Какво ще стане тогава?

Въпросът на Карлос бе насочен към Робърт, но той не знаеше отговора.

Отново настъпи мълчание и всички се втренчиха в екрана. Морис бе спрял да гризе ноктите си и беше пъхнал ръце в джобовете си, за да скрие треперенето им.

— Пак ще пробвам — каза Лукас.

Натисна мишката и зачака. Страницата се опресни и този път имаше резултат.

Мрак. Това беше единственото, което Джордж Слейтър видя, след като дойде в съзнание. Нетърпима болка раздираше слабините му. Главата му пулсираше, виеше му се свят. Всичко беше блокирало. Краката, Тялото. Паметта. Опита се да си спомни какво се бе случило, но мозъкът му не действаше.

„Къде съм?“

„Колко време съм бил в безсъзнание?“

„Как съм попаднал тук?“

Много бавно спомените му започнаха да се връщат. Почукването на вратата. Възбудата при мисълта, че отново ще види Рафаел. Непознатият нападател. Борбата, объркването, болката и после… спринцовката. Виеше му се свят, чувстваше глад и жажда, беше го страх. Ръцете му бяха поставени върху гърдите, но не бяха вързани. Той се опита да ги размърда, но нямаше достатъчно място. Напипа нещо, което приличаше на нерендосани дъски, имаше стърчащи трески. Опита се да изкрещи, но устата му беше запушена и не успя да издаде звук.