Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Обичаш ли маслини и ядки от пиния?

— Да, много.

— Тогава вземи пенне пацце . Много е вкусно — посъветва го тя, като посочи своето меню.

Робърт прие съвета и поръча в допълнение салата от рукола и пармезан. Поколеба се дали да не вземе чесново хлебче, но се отказа — не беше най-подходящото ястие, когато си на среща с жена. И двамата решиха да не пият вино, защото след обяд пак трябваше да се връщат на работа.

— Ами при теб как е? Как е работата? — попита Изабела.

— Все същото, все същото. Поредният скучен ден — отвърна той, като си играеше с ножа за хляб.

— Сигурно не е лесно да си детектив в Ел Ей.

Роберт я погледна изненадано:

— Откъде знаеш, че съм детектив?

Сега Изабела го погледна изпитателно.

— Какво? — Тя прокара пръсти през бретона си. — Наистина ли не си спомняш?

По изражението му личеше, че е така.

— Събота вечер? Апартаментът ми?

Той не реагира.

— Нищо ли не си спомняш от онази нощ? След бара отидохме у нас. Ти свали сакото си и първото, което видях, беше, че имаш пистолет. Уплаших се, но ти ми показа значката си и ме успокои, че няма страшно, че си детектив от полицията.

Робърт смутено сведе очи.

— Съжалявам… Наистина не си спомням много от онази нощ… Отделни случки, но само толкова. Колко изпих?

— Доста — засмя се тя.

— Уиски ли?

— Да. Значи така. Не си спомняш много от уикенда.

— Много малко.

— Спомняш ли си, че правихме секс?

Сега той съвсем се смути. Успя само леко да поклати глава.

— Боже мой! Толкова ли зле съм се представила?

— О, не, не е така. Сигурен съм, че си невероятна в леглото…

Робърт осъзна, че е казал последното по-високо, отколкото възнамеряваше. Разговорът им веднага привлече вниманието на хората от съседните маси.

— Опа… не трябваше да го казвам.

Изабела се усмихна:

— Мозъкът ти работи по-бързо от устата, а?

Луиджи донесе бутилка минерална вода и наля във винената чаша пред нея. Робърт отказа, като направи знак, че кока-колата му е достатъчна.

— Грацие, Луиджи — тихо каза тя.

— Си фигури, синьорина 2 2 Благодаря, Луиджи. — Няма защо, госпожице. (ит.). — Б.пр. — отвърна той с любезна усмивка.

Изабела изчака келнерът да се отдалечи.

— Защо поиска да се видим пак?

Въпросът беше толкова неочакван, че Робърт се стъписа. Прямотата на тази жена бе възхитителна.

— Ами истината е, че исках да се извиня за държанието си. Рядко пия до такава степен, че да изгубя съзнание и да не си спомням какво е станало.

— О! Това ли било? — разочаровано възкликна тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Можеше да ми се извиниш и по телефона. Това ли е единствената причина да искаш да се видим?

— Не. Разбира се, че не. — Робърт смутено се опита да измисли какво да каже. — Ти… изглеждаш добър човек и ми се искаше да те опозная по-добре — добави, като гледаше втренчено чашата си.

— Нали каза, че не си спомняш почти нищо от онази нощ. Как така реши, че съм добър човек?

Очевидно не беше толкова глупава, че да се хване на това обяснение.

— Май не приемаш този отговор. — Той отново се заигра с ножа за хляб. — Добре, ще давам направо. Не ме бива в красивите думи.

Изабела вдигна вежди в очакване.

— Ти си много красива жена, сигурно го знаеш. Наистина мисля, че си добър човек, затова защо да не те видя пак? Освен това умирам отново да видя онази обеца на пъпа ти.

Изабела се изкиска:

— Охо, това го помниш. Май не си бил толкова пиян, колкото си мислеше.

— Може би — съгласи се той, като отпи глътка кока-кола. — Ами ти?

— Какво аз?

— Защо се съгласи да се видим пак?

— О, много просто. Аз не бях пияна и много добре си спомням онази нощ.

Изабела му намигна закачливо. Компанията й му беше приятна. Тя изглеждаше по-различна от повечето жени, които беше срещал. Харесваше чувството й за хумор, остроумните й забележки и непринуденото й държание. Известно време поседяха вгледани един в друг. Когато мълчаха, Робърт се чувстваше също толкова комфортно, колкото когато говореха.

Луиджи донесе ястията и Изабела закрепи салфетка на якичката на блузата си като истинска италианка. Робърт направи същото.

— Страхотно е — възкликна, след като лапна първата хапка.

— Казах ти. Това е автентична италианска храна. Затова тук винаги е толкова оживено.

— Сигурно редовно идваш да обядваш тук. Аз бих правил така.

— Не толкова често, колкото ми се иска. Трябва да внимавам за фигурата си — отвърна тя и погледна талията си.