Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Знаем какво означава — сопна се Робърт.

Настъпи кратко мълчание, което бе нарушено от Карлос:

— Мамка му! Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е вярно.

— Съжалявам — виновно измънка санитарят. — Опитахме всичко. Той не можеше да диша. Давеше се в собствената си кръв. Канехме се да направим спешна трахеотомия, но преди да успеем…

Лекарят продължи:

— Когато линейката пристигна в болницата, вече нищо не можеше да се направи. Беше обявен за мъртъв в три и осемнайсет.

— Каква е причината за смъртта?

Доктор Филипс се изсмя мрачно:

— Тялото току-що пристигна. Можете сам да си изберете: задушаване, спиране на сърцето, общ срив на всички органи, вътрешен кръвоизлив. Каквото и да кажа, ще е налучкване. Трябва да изчакате официалния доклад от аутопсията, за да разберете.

От високоговорителя обявиха нещо и лекарят замълча, докато свършат. После добави:

— В момента тялото е в изолатора.

— В изолатора ли? Защо? — загрижено попита Карлос.

— Не сте ли го видели? Покрито е с мехури и язви.

— Да, видяхме го. Мислехме, че са следи от изгаряне или нещо такова.

Доктор Филипс поклати глава:

— Без допълнителни изследвания не мога да ви кажа от какво са, но със сигурност не са от изгаряне.

— Определено не са — добави санитарят.

— Вирусно ли е? — попита Робърт.

Лекарят го погледна любопитно:

— Да, така изглежда. Инфекция.

— Инфекция ли? — изненада се Карлос. — Сигурно има някаква грешка, докторе. Човекът е жертва на убийство.

— Убийство ли? — Филипс го погледна с недоумение. — Тези мехури не са причинени от човек. Собственото му тяло ги е образувало като реакция срещу нещо. Болест или алергия. Повярвайте ми, този човек е умрял от някаква ужасна инфекция.

Робърт вече се беше досетил какво е направил убиецът. Беше заразил жертвата с някакъв смъртоносен вирус. Но от кучешкото надбягване беше минал само един ден — как можеше заразата да се разпространи толкова бързо? Каква беше тази болест, която убиваше човек за един ден? За да разбере какво е станало, отново трябваше да разчита на доктор Уинстън.

— Ако наистина става дума за болест, трябва да установим каква и дали е заразна. — Лекарят погледна санитаря. — Точно за това си говорехме. Кой е имал пряк контакт с мъртвия? Някой от вас двамата…

— Не — отговориха в един глас детективите.

— Знаете ли дали някой е имал пряк контакт с него?

— Двама души от специалния отряд на полицията — бързо отговори Робърт.

— Може да се наложи да дойдат за изследвания. Зависи от резултатите от биопсията.

— Кога ще излязат?

— Както казах, тялото току-що пристигна. Незабавно ще изпратя проби в лабораторията с молба за спешно изследване. Ако имаме късмет, още днес може да имаме резултат.

— Ами трупът, аутопсията?

— Ще го изпратим в патоанатомичната лаборатория днес, но състоянието му и необходимостта да се държи в изолация ще усложнят нещата, затова не мога да ви кажа точно кога. Слушайте, детективе, няма да ви лъжа. Много съм загрижен. От каквото и да е умрял този човек, станало е изключително бързо и по много мъчителен начин. Ако е заразна болест, съдейки по състоянието, в което го получихме, има опасност от избухване на ужасна епидемия. Целият град е застрашен.

Остатъкът от деня премина в напрегнато очакване. Нямаха друг избор, освен да чакат. Да чакат криминалистите да направят огледа на местопрестъплението, да чакат резултата от биопсията, да чакат тялото да бъде изпратено на доктор Уинстън и накрая — доклада от аутопсията.

Робърт и Карлос се върнаха в Грифит Парк малко преди мръкване. Искаха да разберат дали специалистите от лабораторията са открили нещо, дори и съвсем дребно, но търсенето вървеше бавно и трудно. Високата трева, жегата и влагата още повече усложняваха нещата и до един часа през нощта криминалистите все още не бяха намерили нищо.

Самотата в апартамента на Робърт беше мъчителна. Той отвори вратата, включи лампата и се запита какво ли е да се прибираш вкъщи при човек, който те обича, който може да ти вдъхне надежда, че светът все пак не отива към гибел.

Той се опита да надвие пагубното чувство на вина, което постепенно го обхващаше от надбягването с кучета насам, но въпреки опита и знанията си не спираше да си задава въпроса: „Какво щеше да стане, ако бях избрал номер две?“. Засега убиецът водеше в психологическата битка.

Робърт си сипа двойна доза дванайсетгодишно „Лафриг“, пусна една бучка лед, както обикновено, намали светлината и се настани на стария, твърд диван. Чувстваше се физически и психически изтощен, но знаеше, че няма да може да заспи. Мислено преиграваше всичко, което се беше случило през последните няколко часа и това засилваше главоболието му.