Крис Картър - Хамелеонът се завръща

Карлос стисна носа си с две ръце, сякаш искаше да се изсекне. Робърт се разсмя.

— Това е неактивен стадий — усмихна се патологът. — Бактерията обаче, лесно може да зарази отворени рани върху кожата. Дори в болниците понякога инфектира недобре почистени хирургически разрези.

— Ох, много успокояващо — измърмори Карлос.

— Некротичният фасциит е една от най-бързо развиващите се инфекции. Обикновено от първоначалните симптоми до смъртта на заразения минават три до пет дни. В случая с тази жертва, сигурно вече сте се досетили, убиецът е инжектирал стафилококус ауреус.

В стаята настъпи мрачно мълчание. Какво още щеше да измисли този изрод?

— Надбягването с кучета беше само преди два дни. Как може болестта да се е развила толкова бързо? — поклати глава Карлос.

Уинстън се намръщи:

— Какво надбягване?

Карлос махна пренебрежително:

— Много дълго за обяснение, докторе.

— Както и да е, бактериите се размножават много бързо и колкото по-голям е броят им, толкова по-големи са пораженията. На жертвата й е било инжектирано огромно количество, и то директно в кръвта. Смъртта е настъпила след десет до дванайсет часа. — Патологът се приближи до табличката с органите. — Трийсет и пет процента от черния дроб и бъбреците са унищожени. Има сериозни поражения на сърцето, червата и хранопровода. Това обяснява защо е плюл кръв. Когато сте го намерили, вече е имал тежки вътрешни кръвоизливи. Това вероятно е била последната битка на организма му със смъртта.

Карлос си спомни сцената от парка и направи гримаса на отвращение.

— Има още нещо — каза патологът.

— Какво?

— Ноктите на жертвата са изпочупени, сякаш се е опитвала да се измъкне отнякъде. От дървен сандък най-вероятно.

— Трески под ноктите — досети се Робърт.

— Да. Под това, което е останало от тях, забити в пръстите.

— Каква е дървесината? — възбудено попита Карлос.

— Обикновен чам. Много разпространен материал: Убиецът може да го е заковал в обикновен гардероб.

— Защо ще го прави, след като вече е инжектирал смъртоносната бактерия?

— Може би, за да ускори инфекцията — предположи Робърт.

Карлос се намръщи.

— Когато човек изпадне в паника, сърцето започва да бие по-силно. Кръвообращението се ускорява и бактерията се разпространява по-бързо.

Доктор Уинстън кимна:

— Точно така.

— А какъв по-лесен начин да докараш някого до паника от това да го заковеш в дървен ковчег.

— Този убиец си разбира от работата повече, отколкото всеки друг, когото съм срещал — отбеляза патологът.

— Значи, ако бяхме стигнали в парка по-рано…?

— Нямаше да има значение. Съдбата на жертвата е била решена в момента, в който убиецът й е инжектирал заразата.

— Планът му е бил съвършен — измърмори Робърт. — Нищо не е оставил на случайността.

— Как може човек да се сдобие с тези бактерии? Откъде ги е взел убиецът?

Доктор Уинстън и Робърт веднага разбраха какво има предвид Карлос. Убиецът беше взел бактериите отнякъде, от болница или лаборатория. Ако проверяха досиетата на посетителите и служителите, можеше да излезе нещо.

— Не забравяй, Гарсия, че тази бактерия се размножава изключително бързо. Това означава, че на убиеца са му били достатъчни само няколко капки инфектирана кръв. Едва ли някой е забелязал липсата им.

— Да, но така можем да ограничим търсенето до лабораториите, в които разполагат с тази бактерия.

— Ще се наложи да говорим с всички болници и лаборатории в страната — изтъкна Уинстън, попарвайки надеждите на Карлос. — Култивирането на тази бактерия и превръщането на няколко капки заразена кръв в смъртоносната доза, която е била инжектирана на жертвата, също са лесноосъществими. Това е много находчив начин за убийство и не особено труден за човек, който знае какво прави.

— Защо преди да се обади, убиецът не е изчакал жертвата да умре, както предишните пъти?

— За да ни шокира — спокойно отговори Робърт. — Ужасяващо е да гледаш как човек умира от разяждаща плътта му болест. Пукащи се мехури, от които изтича гной и слуз, кръвотечение от очите, носа, ушите, венците… вонята на разложено месо, мисълта за неизбежната смърт. Това е неговият сценарий. Иска да ни покаже на какво е способен. Освен това така засилва чувството ми за вина. Иска да видя всички последствия от това, че не избрах правилното куче.

— За какви кучета говорите? — с недоумение попита доктор Уинстън.

Робърт му разказа набързо за случилото се; как за малко не бяха успели да спасят жертвата.