Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Знаеш ли, че на никое от седемте местопрестъпления не бяха открити улики?

— Да, чух слухове за това, но си мислех, че просто сте държали информацията в тайна.

— Вярно е. Със Скот преровихме всеки милиметър на всяко от местопрестъпленията, момчетата от лабораторията също се стараха, но не открихме нищо — нито един отпечатък, нито едно косъмче, нито едно влакънце… нищичко. Местопрестъпленията бяха стерилни. — Робърт замълча за секунда, за да се наслади отново на хладния полъх от прозореца. — В продължение на две години убиецът не допусна нито една грешка, не забрави нищо след себе си, не изпусна нищо. Беше като призрак. Нямахме нищо, никакви следи, никакви улики, никаква представа кой може да бъде. И изведнъж го залавяме с всички тези неща в колата. Не, се връзваше. Как може, може би най-предпазливият престъпник в историята изведнъж става най-небрежният?

— Как го заловихте?

— По анонимен сигнал няколко седмици след откриването на седмата жертва. Някой видял петна от кръв по колата му. Успял да запише номера и я откриха в един от крайните квартали на Лос Анджелис.

— На Майк Фарлоу ли беше?

— Да, а багажникът беше като торбата на Дядо Мраз за криминалистите.

Карлос се намръщи. Започваше да разбира логиката на партньора си.

— Да, но много престъпници са били заловени така. За превишена скорост или други дребни нарушения. Може на местопрестъплението да се е стараел, но, иначе да е бил небрежен.

— Не ми се вярва — поклати глава Робърт. — Освен това през целия разпит ме наричаше „детективе“.

— Какъв проблем има в това?

— Ангела на смъртта винаги ми се обаждаше по мобилния телефон и ми казваше къде е поредната му жертва. Така ги намирахме. Аз бях единственият, който контактуваше с него.

— Защо ти?

— Нямам представа, но винаги когато ми се обаждаше, използваше малкото ми име. Винаги ме наричаше „Робърт“, никога „детективе“. — Робърт замълча за момент. Сега щеше да съобщи истинската сензация на партньора си. — Основното обаче беше, когато го попитах за символа на разпятието, който беше жигосан върху ръцете на жертвите. В известен смисъл той потвърди, каза, че символът на Бог трябвало да освободи жертвите или нещо такова.

— Ами да, нали е бил религиозен фанатик. Какво искаш да кажеш?

— Показах му символа, използван от Ангела на смъртта, и той не го позна.

— Не е разпознал разпятието? — вдигна вежди Карлос.

— Ангела на смъртта не жигосваше разпятие върху лявата ръка на жертвите си. Това беше измислица, която пуснахме в медиите, за да избегнем появата на имитатори и хората, които търсят известност.

Карлос затаи дъх в очакване, побиха го тръпки.

— Ангела на смъртта издълбаваше странен символ, нещо като двоен кръст, един прав и един обърнат, върху врата на жертвите си. — Робърт посочи врата си. — Това беше истинският белег.

Думите му смаяха Карлос. Той си спомни сцената в старата дървена къща. Женското тяло. Одраното лице. Белегът на врата. Символът на Ангела на смъртта.

— Какво? Не може да бъде!

Карлос за момент отмести очи от улицата.

— Гледай пътя! — изкрещя Робърт.

За малко да минат на червено. Карлос отново погледна напред и натисна спирачките. Робърт полетя напред. Коланът го спря и го дръпна рязко към седалката. Главата му се фрасна в облегалката.

— Мамка му! Това отново възбуди главоболието ми. Много благодаря.

Робърт потърка слепоочията си с две ръце. Последното което интересуваше Карлос, беше главоболието на партньора му. Думите на Робърт още звучаха в ушите му.

— Какво искаш да кажеш? Че някой е разбрал за истинския символ на Ангела на смъртта и сега го използва?

— Съмнявам се. Само няколко души знаеха за него. Няколко души от отдела и доктор Уинстън. Пазехме информацията в дълбока тайна. Символът, който видяхме днес, е същият.

— Какво? Да не намекваш, че се е съживил или върнал по някакъв начин?

— Намеквам, че Майк Фарлоу не е бил истинският Ангел на смъртта, както винаги съм подозирал. Убиецът още е на свобода.

— Ама нали Фарлоу е признал? Защо, по дяволите, ще го прави, при положение че ще получи смъртоносна инжекция? — почти изкрещя Карлос.

— Може би е искал да се прочуе, не знам. Виж, не се съмнявам, че Майк Фарлоу беше превъртял, той наистина беше религиозен фанатик, но не този, когото търсехме.

— Ама тогава как, по дяволите, са се озовали всички улики в колата му?

— Не знам. Може би са били подхвърлени.

— Подхвърлени? Единственият, който е можел да ги подхвърли, е бил истинският убиец.