Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Добре, слушам те внимателно — наруши тишината Карлос. — Стига мистерии. Какво, по дяволите, означава този странен символ, надраскан на врата на жертвата? Ако се съди по реакцията ти, явно си го виждал вече.

Робърт затърси подходящи думи за старите образи, които изведнъж се бяха съживили в съзнанието му. Сега трябваше да въвлече Карлос в един кошмар — кошмар, който се опитваше да забрави.

— Чувал ли си за Ангела на смъртта?

Карлос вдигна вежди и погледна изпитателно партньора си.

— Шегуваш ли се?

Робърт поклати глава.

— Да, разбира се, че съм чувал. Всеки в Лос Анджелис е чувал за Ангела на смъртта. По дяволите, всеки в Съединените щати е чувал за него. Всъщност доста внимателно съм следил случая. Защо?

— Какво знаеш за него? Какво знаеш за случая?

— Да се изфукаш ли искаш? — попита младежът, като се усмихна, сякаш очакваше очевидния отговор. Но не го получи. — Сериозно ли говориш? Искаш да ти кажа какво знам за случая?

— Точно така.

— Добре. Това е може би най-важното ти разследване. Седем ужасни убийства, извършени за около две години. От някакъв луд, религиозен фанатик. С партньора си сте го хванали преди около година и половина. Заловен е, докато карал из Лос Анджелис. В колата имало цял куп улики, вещи на жертвите и така нататък. Разпитът е бил сравнително кратък, признал е всичко, нали така?

— Откъде знаеш за разпита?

— Не забравяй, че съм ченге. Имам вътрешна информация. Както и да е. Преди година е бил осъден на смърт чрез инжекция. Най-бързо изпълнената смъртна присъда в историята. Дори президентът се е намесил. Медиите само за това говореха.

Робърт изгледа изпитателно партньора си. Карлос знаеше за случая от онова, което беше чул по медиите.

— Само това ли знаеш? Знаеш ли защо го нарекоха Ангела на смъртта?

Сега Карлос изгледа партньора си.

— Пил ли си?

— През последните няколко часа — не — отвърна Робърт, като машинално погледна часовника си.

— Да, всички знаят защо. Както казах, той беше религиозен фанатик. Въобразявал си, че има мисия да избави света от грешниците или нещо подобно. Проститутки, наркомани — хора, които вътрешните гласове в болния му мозък са му казвали да убива. Медиите го нарекоха Ангела на смъртта, защото жигосвал лявата ръка на жертвите си с белег във формата на разпятие.

Робърт замълча.

— Я чакай! Мислиш, че сега си имаме работа с имитатор, така ли? Този кръст на врата на жертвата. Като се замисля, наистина прилича на разпятие.

Робърт не отговори. Мълчанието се проточи няколко минути. Излязоха на Саут Кениън Роуд, луксозен квартал в Санта Кларита. Покрай пътя се заредиха големи къщи с грижливо поддържани дворове. Робърт се радваше, че отново е в цивилизацията. Движението бе станало по-натоварено — хората вече отиваха на работа. Елегантни мъже и жени със скъпи костюми излизаха от къщите си за поредния ден в офиса. Първите слънчеви лъчи тъкмо бяха осветили небето, очертаваше се горещ ден.

— Като заговорихме за Ангела на смъртта, може ли един въпрос? — попита Карлос.

— Да, казвай.

— Според слуховете с партньора ти сте смятали, че човекът, когото сте хванали, не е истинският убиец. Въпреки уликите и самопризнанията. Вярно ли е?

Полузабравени сцени от единствения му разпит с така наречения Ангел на смъртта изплуваха в съзнанието на Робърт.

Щрак…

— Сряда, 15 февруари, 10:30 часа. Детектив Робърт Хънтър започва разпит на Майк Фарлоу относно случай 017632. Разпитваният се отказа от правото на адвокат.

Робърт говореше пред старомодния касетофон в една от осемте стаи за разпити на отдел „Грабежи и убийства“. Срещу него седеше трийсет и четири годишен мъж с масивна долна челюст, изпъкнала брадичка, покрита с тридневна брада, и тъмни очи, студени като бучки лед. Темето му бе пооплешивяло и малкото му останала черна коса беше рядка и заресана назад. Държеше ръцете си, стегнати с белезници, с дланите надолу върху металната маса.

— Сигурен ли си, че не искаш адвокат?

— Моят Бог е моят пастир.

— Добре. Казваш се Майк Фарлоу, така ли е?

Арестантът вдигна очи от белезниците си и погледна Робърт право в очите.

— Да.

— Настоящият ти адрес е Сандовал Стрийт номер 5 в Санта Феликс. Вярно ли е?

Майк изглеждаше твърде спокоен за човек, който очаква обвинение за няколко убийства.

— Да, там живеех.

— Живееше?

— Сега ще живея в затвора, нали така, детективе? Поне за известно време.

Гласът на арестанта беше монотонен и спокоен.