Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Искаш ли да отидеш в затвора?

Мълчание.

Робърт беше най-опитният специалист по разпити в своя отдел. Познанията по психология му помагаха да изтръгне ценна информация от заподозрените, понякога дори самопризнания. Умееше да чете по жестовете и мимиките като по книга. Капитан Болтър искаше да узнае всичко, което можеше да се намери за Майк Фарлоу — Робърт Хънтър беше тайното му оръжие.

— Спомняш ли си къде си бил в нощта на 15 декември миналата година?

Това беше датата преди откриването на последната жертва на Ангела на смъртта.

Майк продължаваше да го гледа втренчено в очите.

— Да, спомням си…

Робърт почака няколко секунди за останалата част от отговора, но тя не дойде. Винаги така ставаше.

— И къде беше?

— Бях на работа.

— Какво работиш?

— Почиствам града.

— Боклукчия ли си?

— Да. Но работя също за нашия Господ Исус Христос.

— Какво правиш за него?

— Почиствам града — спокойно повтори арестантът. — Премахвам разни боклуци. Грешници.

Робърт почувства как капитан Болтър се размърда на стола в стаичката за наблюдение от другата страна на огледалната преграда.

Потърка врата си.

— Добре, кажи сега… — разгърна той няколко листа пред себе си — … за 22 септември. Спомняш ли си къде си бил тази нощ?

В стаичката за наблюдение Скот се намръщи озадачено:

— 22 септември ли? Какво, по дяволите, е станало тогава? На тази дата нямаме жертва. Какво прави тоя Робърт?

Седемте дати на убийствата бяха запечатани в мозъка на Скот и той беше сигурен, че Робърт също ги знае наизуст. Нямаше нужда да проверява записките си.

— Остави го да си върши работата. Той знае какво прави — успокои го доктор Мартин, съдебният психолог, който също наблюдаваше разпита.

— Същото. Правех абсолютно същото нещо — убедително отговори Майк. Отговорът му изненада всички в стаичката за наблюдение.

— Какво? — измърмори Скот. — Жертва, за която не знаем?

Капитан Болтър само сви рамене.

Робърт внимателно наблюдаваше реакциите на Майк Фарлоу, опитваше се да предугади мислите му, да чете по изражението му. Според учебниците по психология трябва да се следи движението на очите. Ако разпитваният ги наведе надолу или ги премести наляво, това означава, че се опитва да задейства визуално-конструктивната зона на мозъчната кора, да създаде в съзнанието си образи, които допреди не са съществували — ясен признак, че лъже. Ако погледне нагоре или надясно, значи търси в паметта си вече запомнени образи и може би казва истината. Очите на Фарлоу не помръдваха, бяха неподвижни като на мъртвец.

— Кажи сега за предметите, които намерихме в колата ти. Откъде ги имаш? — попита Робърт.

Имаше предвид паспорта, шофьорската книжка и социално-осигурителната карта, открити в хартиен плик под резервната гума на ръждясалия „Олдсмобил Крузър“. Всеки от документите принадлежеше на различна жертва. В багажника полицията беше намерила парцали, напоени със засъхнала кръв. ДНК пробите съвпадаха с ДНК-то на жертвите.

— Взех ги от грешниците.

— Грешниците ли?

— Да… не се прави на наивен, детективе. Знаеш какво имам предвид.

— Може би не знам. Защо не ми обясниш?

— Знаеш, че светът не е създаден, за да бъде такъв. — За първи път в гласа на Майк прозвуча някаква емоция: гняв. — Всяка секунда от всеки Божи ден се извършва грях. Всяка секунда ние потъпкваме законите, които са ни дадени от висшата сила. Светът не може да продължава да живее така, без уважение към нашия Бог, без уважение към волята Му. Някой трябва да ги накаже.

— И този някой си ти, така ли?

Мълчание.

— За мен всички тези жертви са нормални хора, не са големи грешници.

— Защото очите ти са залепени, детективе. Толкова си заслепен от боклука в този град, че вече не виждаш реалността. Всичките сте слепи. Проститутка, която продава тялото си и сее зараза из града. — Робърт знаеше, че става дума за втората жертва. — Адвокат, чиято единствена цел в живота е да защитава наркопласьори, за да може да финансира порочния си начин на живот. Човек без морал. — Това беше петата жертва. — Висша държавна служителка, готова да преспи с всекиго, за да получи по-висок пост. — Шестата жертва. — Те трябваше да си платят. Трябваше да научат, че не могат да потъпкват безнаказано Божиите закони. Трябваше да им се даде урок.

— Това ли правеше ти?

— Да… аз служех на Господ.

Гневът бе изчезнал. Гласът на арестанта звучеше безгрижно, като детски смях.