Крис Картър - Хамелеонът се завръща

— Психопат! — възкликна Скот в стаичката за наблюдение.

Робърт си сипа чаша студена вода от алуминиевата кана на масата.

— Искаш ли вода?

— Не, благодаря, детективе.

— Нещо друго… кафе, цигара?

Арестантът поклати глава.

Робърт все още не можеше да разчете Майк Фарлоу. Нямаше колебания в тона му, нямаше резки движения, нямаше промяна в изражението. Очите му бяха мъртвешки неподвижни, лишени от емоция. Ръцете му не помръдваха. По челото и дланите му не избиваше пот. Трябваше още време.

— Вярваш ли в Бог, детективе? — спокойно попита Майк. — Молиш ли се за прошка на греховете си?

— Да, вярвам в Бог. Онова, в което не вярвам, е убийството — също толкова спокойно отговори Робърт.

Майк се вгледа в него, сякаш си бяха разменили ролите, сякаш той се опитваше да чете мислите на детектива. Робърт се канеше да зададе следващия въпрос, но арестантът го изпревари:

— Детективе, защо не прескочим глупостите и не говорим за основното? Попитай ме за онова, за което си дошъл да ме питаш. Попитай ме и ще ти отговоря.

— И какво е то? За какво съм дошъл да те питам?

— Искаш да разбереш дали аз съм извършил тези убийства. Искаш да разбереш дали аз съм този, когото наричат Ангела на смъртта.

— Ти ли си?

Майк за първи път отмести погледа си от Робърт. Втренчи се в огледалната стена в единия край на стаята. Знаеше какво става от другата й страна. Нетърпението в стаичката за наблюдение ставаше взривоопасно. Капитан Болтър можеше да се закълне, че Майк гледа право към него.

— Не съм избрал аз това име, медиите го измислиха. — Арестантът отново погледна Робърт. — Но да, аз избавих душите им от греховния им живот.

— Проклет да съм… имаме самопризнание. — Капитан Болтър не успя да скрие възбудата си.

— По дяволите, да! И на Робърт му бяха достатъчни само десет минути, за да го получи. Това е моето момче — усмихна се Скот.

— Ако ти си Ангела на смъртта, значи сам си си избрал името — продължи Робърт. — Ти жигосваше жертвите си. Сам си избрал символа си.

— Те трябваше да се покаят. Символът на Бог освободи душите им.

— Да, но ти не си Бог. Нямаш право да освобождаваш никого. „Не убивай“, не е ли това една от Неговите заповеди? Това, че си убил тези хора, не е ли грях?

— Не е грях, ако е извършено в името на Бог. Аз вършех Неговото дело.

— Защо? Да не би Бог да е бил в отпуск? От къде на къде ще убиваш от Негово име? Бог не е ли същество, което винаги прощава?

Майк се усмихна за първи път, показвайки пожълтелите си от цигарен дим зъби. От него лъхаше нещо зловещо, почти нечовешко.

— Тръпки ме побиват от този тип. Защо не прекратим разпита, нали вече призна. Имаме самопризнания, всичко е ясно — раздразнено измърмори Скот.

— Още не, да изчакаме няколко минути — каза доктор Мартин.

— Все ми е едно… Аз се махам. Чух достатъчно.

Скот отвори вратата и излезе в тесния коридор.

Робърт взе лист хартия, написа нещо на него и го показа на Майк.

— Знаеш ли какво е това?

Майк погледна листчето. Остана загледан в него за няколко секунди. По движението на очите и едва забележимото смръщване Робърт разбра, че той няма никаква представа какво означава символът. Майк не каза нищо.

— Добре, още един въпрос…

— Не, достатъчно — прекъсна го Майк. — Вече знаеш какво съм сторил, детективе. Видял си резултата от действията ми. Чу, каквото искаше да чуеш. Няма нужда от повече въпроси. Казах, каквото имах да кажа.

Майк затвори очи, сключи пръстите на двете си ръце и зашепна молитва…

— Да, така е. Никога не съм смятал, че той е убиецът.

Робърт най-сетне се отърси от спомените и отговори на въпроса на Карлос.

Макар че бе едва шест сутринта, навън вече беше топло. Робърт натисна копчето на вратата си и стъклото се спусна плавно. Пейзажът се беше сменил — от луксозните домове в Санта Кларита до шумната магистрала за Сан Диего.

— Да включа ли климатика? — попита. Карлос и забърника нещо по таблото.

Старият буик на Робърт не притежаваше екстрите на новите коли. Нямаше климатик, шибедах, електрически стъкла и огледала, но беше буик, чист американски мускул, както обичаше да го нарича Робърт.

— Не. Предпочитам естествено замърсения лосанджелиски въздух. Нищо не може да се сравнява с него.

— Защо мислиш, че не сте хванали правилния човек? При толкова улики в колата и самопризнанията му? Какво още ти трябваше? — попита Карлос, връщайки разговора към Ангела на смъртта.

Робърт наклони главата си към прозореца и остави вятъра да разроши косите му.