Крис Картър - Хамелеонът се завръща

От гимназията ходеше само с едно момиче и се ожениха почти веднага след като завършиха. Ана беше мило същество. С една година по-млада от него, с невероятни светлокафяви очи и къса черна коса, красотата й бе нестандартна, но въпреки това обаятелна. Нямаха деца, решение, което бяха взели заедно — поне засега.

Карлос беше работил две години като детектив в северен Лос Анджелис, после, на трийсет и една, получи право да избира — „Наркотици“ или „Убийства“. Предпочете втората длъжност.

На сутринта преди първия си работен ден в „Грабежи и убийства“ той се събуди доста по-рано от обикновено. Опита се да не вдига шум, но Ана се събуди. Карлос трябваше да се яви в осем и половина в кабинета на капитан Болтър, но в шест и половина вече беше облечен с най-официалния си костюм и се чудеше с какво да убие времето в малкия апартамент.

— Как изглеждам? — попита, след като изпи втората си чаша кафе.

— За трети път ме питаш — засмя се Ана. — Изглеждаш прекрасно. Тези хора не подозират какъв късмет имат. Получават най-сладкия детектив в Ел Ей — нежно добави тя и го целуна по устата. — Нервно ли ти е?

Карлос кимна и прехапа долната си устна:

— Мъничко.

— Няма за какво да се притесняваш. Ще бъдеш неотразим.

Ана беше оптимист: намираше положителната страна на всичко. Радваше се за мъжа си — той най-после щеше да постигне онова, за което цял живот си беше мечтал — но и се страхуваше за него. В миналото Карлос на няколко пъти се бе сблъсквал със смъртта. Беше лежал една седмица в болница с рана от 44-калибров куршум, който бе счупил ключицата му — седмица, през която Ана не спря да плаче. Тя съзнаваше рисковете на професията му и че той никога няма да бяга от опасността. Това я ужасяваше.

Точно в осем и половина Карлос стоеше пред вратата на капитан Болтър в отдел „Грабежи и убийства“. Стори му се смешно, че надписът на вратата гласи КОНГ. Почука три пъти.

— Влез.

Карлос отвори вратата и влезе.

Капитан Болтър беше около петдесетте, но изглеждаше с десетина години по-млад. Висок, як като вол, с буйна прошарена коса, той имаше заплашителен вид. Ако слуховете бяха верни, досега в тялото му бяха влезли дванайсет куршума, но той още се държеше.

— Кой сте вие, по дяволите? От „Вътрешно разследване“?

Гласът му беше твърд, но не агресивен.

— Не, сър… — Карлос се приближи и подаде документите си. — Аз съм Карлос Гарсия, новият детектив.

Капитан Болтър седеше на внушително въртящо се кресло с висока облегалка. Той прелисти документите и на няколко пъти по лицето му се изписа изненада. Официалните препоръки обаче не му бяха необходими, за да се досети, че Гарсия е способен детектив. Никой не идваше в „Грабежи и убийства“, ако не е способен, а според документите този беше от най-способните.

— Впечатляващо… и идваш точно навреме. Добро начало! — каза капитанът, след като бързо погледна часовника си.

— Благодаря, сър.

Капитанът стана, отиде при кафе машината в другия край на стаята и си наля чаша кафе. Не предложи на Карлос.

— Добре, да започнем с основното. Първо, ще махнеш този евтин костюм. Тук разследваме убийства, не сме моден отдел. Момчетата ще те спукат от подигравки — добави, като махна към оперативното помещение.

Карлос погледна костюма си. Харесваше го, това беше най-хубавият му костюм — единственият му костюм.

— От колко време си детектив?

— От две години, сър.

— Това е забележително. Обикновено трябва да минат пет-шест години, преди началството дори да започне да обмисля възможността за прехвърляне на детектив в нашия отдел. Или имаш много връзки, или си много добър. — Карлос не отговори и капитанът продължи: — Е, може досега да си се представил добре, но това е отдел „Убийства“. — Отпи глътка кафе и се върна при бюрото си. — Край на веселбата, момче. Тази работа е по-трудна и със сигурност много по-опасна от всичко, което си правил досега.

— Разбирам, капитане.

— Наистина ли? — Болтър се втренчи в Карлос. Гласът му придоби зловещ тон. — Тази работа ще прецака мозъка ти, хлапе. Ще си създадеш много врагове. Старите ти приятели от управлението може би вече са те намразили. Сигурен ли си, че го искаш? Сигурен ли си, че си достатъчно силен? И не говоря за физическа сила. Сигурен ли си, че си готов?

Карлос бе очаквал тази предупредителна реч. Всеки началник на отдел в полицията имаше такава в репертоара си. Без да отмества очи от капитана, той отговори уверено:

— Готов съм, сър.

Капитанът се вгледа в очите му, търсейки следа от страх, на съмнение може би, но дългогодишният опит с разчитане на човешките характери му подсказа, че това момче не се страхува, поне засега.