Крис Картър: Хамелеонът се завръща

Тримата изтичаха при Робърт и Бренда. Локвата кръв около тялото й се увеличаваше с невероятна скорост. Командирът на специалния отряд извади ножа си и бързо освободи Робърт, който падна на колене и тялото му затрепери.

— Добре ли сте, сър? — попита полицаят.

Робърт не отговори. Гледаше втренчено безжизненото тяло на Бренда. Един от спецполицаите държеше главата й. Робърт чувстваше как животът напуска тялото й. Лицето на полицая отразяваше онова, което той вече знаеше.

Четири дни по-късно

Робърт бавно отвори вратата на болничната стая и надникна вътре. Ана стоеше до леглото и нежно галеше Карлос по ръката.

— Събуди ли се? — прошепна Робърт.

— Да, вече мърдам — отвърна Карлос с немощен глас и обърна главата си към вратата.

Робърт се усмихна широко и влезе. Под дясната си мишница носеше кутия шоколадови бонбони.

— Подарък ли ми носиш? — изненада се Карлос.

— О, не… това е за Ана — отговори партньорът му и й подаде кутията.

— Много благодаря — каза тя, като я взе и целуна леко Робърт по бузата.

— Какво означава това? — възмути се Карлос. — Бонбони… целувки… още малко и ще дойдеш на вечеря у нас.

— О, ще дойде — потвърди Ана. — Вече го поканих. Веднага щом се върнеш вкъщи.

Нежната й усмивка сякаш огря цялото помещение.

— Как си, партньоре? — попита Робърт.

Карлос сведе очи към превързаните си ръце.

— Ами ако не броим нежеланите дупки в дланите, драскотините по главата ми и чувството, че съм паднал от моста Голдън Гейт, всичко ми е наред. Ти как си?

— Горе-долу като теб — не много убедено отговори Робърт.

Карлос погледна Ана, която веднага разбра намека.

— Ще ви оставя за малко сами. Искам да си взема нещо от кафетерията. — Наведе се и целуна Карлос по устата. — Трябва да се погрижа за бонбоните.

— Запази ми няколко — пошегува се Карлос и й намигна.

След като Ана излезе, младият детектив заговори първи:

— Чух, че сте я хванали.

— Чух, че нямаш много спомени — контрира Робърт.

Карлос бавно поклати глава:

— Не си спомням нищо конкретно. Имам откъслечни спомени, но не бих могъл да разпозная убийцата, ако се наложи.

Робърт кимна и Карлос забеляза тъга в очите му.

— Разкрих я, но не успях да я хвана — каза Робърт, като направи крачка към леглото.

— Как я разкри?

— Джо Боуман…

Карлос се намръщи, опитвайки се да си спомни името.

— Управителят на залата за фитнес ли? Стероидният гигант?

Робърт кимна:

— Знаех, че вече съм го виждал някъде, но той ме убеди, че е от някое списание за културизъм. Не успях да се сетя, докато Краля не спомена, че той и неговите хора са съдебни заседатели, съдия и палач на улицата.

— Краля ли? — изненада се Карлос. — Наркопласьорът?

— Това е дълга история. Ще ти разкажа по-късно. Но всичко това събуди спомените ми за случая „Джон Спенсър“. Боуман беше сред съдебните заседатели. Тогава изглеждаше доста по-различно. Не се тъпчеше със стероиди, беше доста по-строен, но го познах.

Любопитното изражение на Карлос подтикна Робърт да продължи.

— Установих, че всички жертви са били свързани с някого от съдебните заседатели. Близки роднини, съпрузи или любовници като Виктория Бейкър. Тя е била любовница на Джо Боуман, който е женен, спомни ли си?

Карлос кимна.

— Ами Джордж Слейтър?

— Имал е любовник, гей. Рафаел, един от съдебните заседатели. Вчера го разпитахме.

— Жена му знае ли?

— Едва ли. Не смятам, че трябва да научава. Това само ще засили мъката й.

— Съгласен съм. Значи сме били прави, че е имал тайна любовна връзка.

Робърт кимна:

— Основната трудност беше да се досетя кой е убиецът. Очевидно беше, че мотивът е отмъщение заради случая „Джон Спенсър“. Но кой?

— Някой близък.

— Няма по-силна любов от тази на семейството — съгласи се Робърт. — Проверих и се оказа, че единственият му жив роднина е сестра му. Осиновената му сестра.

— Осиновена?

Робърт пак кимна:

— Бренда е била осиновена, когато е била на девет. Но не като сираче. Била е отнета от родителите й, които са я малтретирали. Семейството на Джон я е взело и й е дало любовта, която никога не е имала. С тях се е чувствала защитена. Превърнали се в семейството, което никога не е имала. Смъртта им е възбудила нещо от подсъзнателната й памет. Може би страх, че отново е останала сама. Може би спомените от малтретирането й като дете. Може би страх, че ще я върнат при истинските й родители.

Карлос явно не разбра съвсем.